Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Има дни, когато на човек му се струва, че всичко е против него. Неуспех, след неуспех. Непознати хора ти създават проблеми и допълват чернотата на деня с още малко болка.

Ирина бе майка на четири деца. Днес тя отиде да пазарува в близкия супермаркет с малката си дъщеря Дора. Момиченцето страдаше от синдром на Даун.

Едва ли ще се изненадате, че майката с детето правеше голямо впечатление и събираше погледите на купувачите и персонала на магазина. Лошото е, че отношението към тази интересна двойка бе изключително негативно.

Една жена се скара на Ирина:

– Защо детето ви е така леко обуто? Вижте събуло си е обувките!

Това, че малката изхвърли обувките си, за да се намести по удобно в количката камион, неканената „съветничка“ изобщо не забеляза.

Когато Ирина се обърна към една от служителките:

– Извинете, можете ли да ми покажете ….

Бе прекъсната с изсумтяване и махане с ръка. Един вид не ме занимавайте.

Напрежението още повече се увеличи от младеж, който безцеремонно буташе всичко по пътя си, независимо дали това е жена с дете или възрастен човек, застанал на опашката.

В този магазин работеше Зина, което същи като Дора имаше синдром на Даун. При нея винаги имаше опашка. Тя не работеше много бързо, но винаги намираше за клиентите добра дума и им се усмихваше. Ирина, когато идваше в магазина, винаги разговаряше с нея. Ето и сега отиде при нея и тя повдигна настроението ѝ.

Зина попита:

– Знае ли детето езика на жестовете?

И показа знаците „още“ и „моля“. По-късно се изясни, че като дете тя най-често е използвала тези символи.

Ирина каза:

– Тези знаци, Дора ги знае, нищо, че е толкова малка.

Тогава Зина се усмихна:

– Време е да научи още един.

И показа знака, който означаваше „аз те обичам“.

Как е възможно да не се усмихнеш след това! И Ирина го направи съвсем сърдечно.

Има хора в този свят, които смятат, че тези със синдром на Даун, са излишна тежест за обществото, но този случай прави на прах и пепел всичките им доказателства.

Сред тълпата забързани хора, в задушаващата атмосфера на ежедневието изпъстрено с проблеми, само една от сътрудниците в магазина, имаща синдрома на Даун, отдели минути, за да зарадва малко позната жена, която бе обезсърчена от грубото отношение към нея и детето ѝ от страна на другите хора в магазина.

Това трябва да ни накара сериозно да се замислим за взаимоотношенията ни с околните, познати или непознати, болни или недъгави.

В театралните среди често се случват необичайни и куриозни ситуации. Актьорите са като децата. Често капризничат, взискателни са към другите, имат големи амбиции и самочувствие.

Има сред тях много отговорни хора, които идват 4-5 часа преди изпълнението си. Други се притесняват, когато излизат на сцената, сякаш им е за първи път.

В един провинциален театър за опера и балет работеше актьор с двадесетгодишен стаж. Той се казваше Асен Михайлов.

Беше единственият баритон в групата и много се гордееше с това, считайки така стеклите се обстоятелства за своя заслуга.

Асен Михайлов идваше 25 минути преди да започне спектакъла, без да се стеснява, че с може да причини неприятности на колегите си.

Но един ден той изненада дори ветерана на театъра. Яви се 15 минути преди първият звънец.
Настроението на Асен Михайлов бе приповдигнато, защото вчера заведе повечето от приятелите си на вилата. Конякът и шишчетата му дойдоха много добре.

Асен Михайлов се прибра в къщи сутринта. Полегна да поспи „за пет минути“ и се събуди чак вечерта. Позвъняването на развълнуваните му колеги прекратиха сладкия му сън и го накараха да побърза за театъра.

Бъбривата гримьорка Ваня Стоянова плесна с ръце, като видя лицето на Асен. То бе много уморено, с тъмни торбички под очите.

– Защо закъснявате днес толкова, Михайлов? – попита го тя.

Горката отчаяно се мъчеше да прикрие с грим непоправимото.

– Какво толкова, Ваня, си се запритеснявала? – засмя се Михайлов. – Изобщо не съм закъснял. Напълно съм уверен в силите си. 20 години съм вече на сцената, публиката е готова да ме носи на ръце. Все главни роли съм изпълнявал. Дай ми 100 грама коняк, гласът ми нещо днес не иска да ме слуша.

– Какъв коняк? – Ваня се възмути. – Скоро ще излизате на сцената…

– Налей ми, аз знам какво ми е нужно, – каза Михайлов.

Ваня се подчини и му наля 100 грама коняк.

Михайлов на един дъх го изпи, протегна чашата напред и каза:

– Налей ми още 50 грама, защото краката съвсем не ме държат.

Ваня му наля още. След което Асен заповяда:

– Донеси ми пиесата, която ще играем, защото всичко изчезна от главата ми.

– Ето вземи, – недоволно му тръсна листовете в скута, – днес играем Шекспир.

Асен Михайлов прелисти бързо текста на пиесата, бегло пробягвайки по листовете.

Усмивката и доброто му настроение изчезнаха от лицето му. Прелисти още няколко страници и се намръщи, а след това мрачно каза:

– О, пиесата била в стихове …..

Те живееха вече десет дена на това място. Лошите условия ги сближиха и те споделяха, и говореха  за всичко, което ги вълнуваше.

– Трябва да си върнем любовта и радостта в своя живот. Това е главното, – възторжено каза Пламен.

– Важното е да се разбере, че човек резонира с околното пространство, като магнит, – започна философски да разсъждава Дамян.

– Забележете, – намеси се Петър, – магнитът привлича желязо и метални предмети, но не пясък и камъни. Това означава, че каквито емоции идват от нас, такива ще привличаме.

Такива думи се помнят за дълго. Вероятни щяха да помогнат на всеки от тях да се справи в трудна житейска ситуация.

– Трябва да се живее тук и сега, колкото и трудно да е, – каза сериозно Мая.

– Ако се събудиш сутрин и вън вали, а този ден си решил да изкачиш планината с приятели, едва ли ще ти е до смях, – каза обезкуражен Вальо.

– Но можеш да коригираш настроението си, – каза насърчително Павел. – налей си кафе, почеши кучето зад ушите. Основното нещо е идеята, планът, намерението…..

– Знаете ли, – обади се Зина, – че Агата Кристи е измисляла отлични сюжети за своите книги, когато се е занимавала с нещо, което не ѝ е доставяло удоволствие, миела съдове.

– Не е чудно това, – засмя се Младен, – удоволствие може да се изпита във всяка ситуация от живота, дори да не намираме първоначално смисъл в нея или да ни е противна.

Думи, фрази, мисли,  всички те вдъхновяват и дават понякога опора на друг. Идват на помощ, когато съдействие, подкрепа, облекчение и подпомагане не идват от никъде.

А младежите в групата бяха подложени на тест за издържливост и стабилност. За този изпит те трябваше доста да се постараят, за да го издържат отлично ….

Ние сме като безкрили птици, а нашите отговорности и работа, възложени ни от Бога, са крилата, които ще ни възнесат към небето.

Когато разглеждаме и броим нашите бремена и товари, това ни довежда страх в сърцата. Но когато ги вземем върху раменете си, те се превръщат в криле, а на тях ние се възнасяме към Бога, по-близо до небето.

Всяко бреме, което приемем в добро настроение и любов, се превръща в благословение за нас. Бог желае предназначения за нас труд да ни помага.

Не желаейки да огънем гърба си за да повдигнем тежест, означава, че се отказваме от нова възможност, за да израснем в благодатта.
Благословеното бреме, няма да ни се струва тягостно, ако е възложено на раменете ни от ръката на Самия Бог.