Маргарита и Цонка седяха във фоайето и сладко си бъбреха. Цонка забеляза Весела и ѝ махна с ръка:

– Отдавна не съм те виждала. Как се? В къщи здрави ли сте?

Весела приближи и се усмихна:

– Добре сме. Бяхме малко болни, но всичко се оправи.

– Какво стана с мъжа ти? Пенсионираха ли го? – попита Маргарита.

– Не. Няма достатъчно трудов стаж, – обясни Весела.

– А по болест, не го ли пенсионираха? Нали скоро имаше инфаркт? – учуди се Маргарита.

– В ТЕЛК го изкараха 64 процента работоспособен, – вдигна рамене Весела.

– Тези хора слепи ли са. Този човек може ли да работи? Кой ще го вземе такъв на работа? – възмути се Цонка.

– Изглежда не сте им платили, – подчерта Маргарита.

– Наистина попаднахме на корумпиран човек, – каза Весела. – Докато чакахме да ни извикат, една жена, която седеше до мен извика: „Тоя още ли не са го пенсионирали. Голям идиот е“. Попитах я, защо говори така за него. „О, вие нищо не знаете. Влизам миналия път вътре, само той и един друг мъж пише нещо и някаква жена тракаше на машина. Извадих документите си от един голям плик, където ги бях поставила, а той ме гледа и вика: Няма ли там още нещо в пликчето? Парички му се приискали?“

– Вие не отидохте ли да го попитате, защо е написал това? – попита Цонка.

– Мъжът ми много се разтревожи, когато видя какво са написали на листа. Отидохме при този човек веднага, а той ни кресна: „Съдете ме. Ваша си работа“. Посочи ни вратата и ние си тръгнахме.

– Сега на колко е мъжът ти? – попита Маргарита.

– На 65, – отговори Весела.

– Нали на 65 ги пенсионират, макар и да нямат необходимия трудов стаж? – попита Цонка.

– Последния път, когато преглеждах условията, бяха 67 години и осем месеца, – поясни Весела и се засмя. – С корумпирани хора и бюрокрация не бих могла да се преборя. Ще чакаме. Мъжът ми заяви, малко след случая: „Напук ще живея повече години и дълго ще получавам пенсия“.

Маргарита и Цонка изгледаха със съжаление Весела, но тя им се усмихна и си тръгна.

Има ли нещо материално, което сте срещали и е толкова съвършено, че не се нуждае от подобрение?

Огледайте се! Например, вземете облеклото на някой, композиция със цветя, цвета и яснотата на телевизионната картина, качеството на певчески глас, каквото и да е. Вярвам, че винаги ще можете да намерите начин, по който тези неща можете да ги подобрите.

Пътувах и ми направиха впечатление мръсните, стари и ръждясали релси. Мисля, че могат да се намерят много средства и методи, чрез които те могат да изглеждат по-добре.

Веднъж попаднах на млад чернокож мъж. Косата му бе ситно къдрава. Изглеждаше идеална и не намирах причина, за да я направя по-хубава. Започнах да се паникьосвам. Нима това е съвършена прическа, в която не мога да открия нито един недостатък?

Тогава забелязах няколко сиви петна по главата му. Изпитах облекчение. Все пак тази прическа не беше идеална. Вгледах се по-внимателно и открих няколко по-дълги косъма, които не съответстваха на останалите. Колкото повече го оглеждах, толкова повече „непослушни“ косми откривах.

Следователно всеки стандарт за съвършенство не съответства на реалността. Тогава защо да не се откажем от него? Ще бъдем губещи, ако оценяваме действията си според някакъв идеален образец, който никога не можем да достигнем. Има ли смисъл да се наказваме по този начин?

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Всеки път, когато Лили видеше двойка да прави нещо заедно, очите ѝ се насълзяваха. Тя беше 35 годишна омъжена жена, майка на две деца. Необратима парализа на десния крак, поради гръбначна травма, бе помрачила семейното ѝ щастие.

Тя се чувстваше непълноценна, защото не можеше да върши много от нещата, които бе правила преди.

Веднъж Лили седеше в градинката пред блока на една пейка. Приближи се към нея белокос мъж и попита:

– Извинете, мога ли да седна на пейката?

– Разбира се, тази пейка е за всички, – засмя се дружелюбно Лили.

Двамата започнаха неусетно разговор и тя сподели болката и проблемите си с непознатия мъж.

– Знаете ли, – каза мъжът, – докато ви слушах, останах с убеждението, че се фокусирате прекалено много върху нещата, които не можете да правите с вашия съпруг. Сега помислете добре и ми кажете какво можете да вършите двамата заедно.

– Е, все още се наслаждаваме на компанията си, – изчерви се Лили. – Излизаме на вечеря, срещаме се с приятели.

– Това е хубаво. Но какво друго правите заедно? – мъжът настойчиво подтикваше Лили да се замисли по-сериозно върху поставения въпрос.

– Ходим заедно на разходка с колата, – започна да изброява Лили. – Играем на карти. Ходим на кино и театър. Той ме учи да карам кола …..

– Забелязахте ли, че за по малко от двадесет секунди споменахте пет неща, които правите заедно със съпруга си? – отбеляза възрастният мъж. – Ако ви се даде време да размислите, ще откриете много повече неща, които извършвате заедно със мъжа си.

– Мога да измисля дори неща, за които никога не сме се сещали, – радостно откликна Лили на предизвикателството. – Нещо необичайно. Например, скокове с парашут.

– Това е чудесно, – подкрепи я побелелият мъжът. – Имайте предвид, че можете да правите и неща, които по-рано със съпруга ви сте смятали за невъзможни. Казахте ми, че сте ходили по-рано на плаж и обичате да плувате. Можете да си намерите някой уединен плаж, за да не изпитвате притеснение от погледите на другите. Ако бях на плажа със семейството ви, за мен нямаше да има значение вашия недъг. Веднъж на плажа забелязах мъж, чийто крак бе отрязан до коляното, но това не му пречеше да се забавлява с приятелите си на пясъка и във водата.

– Колко малко поговорихме, а…. – усмихна се Лили. – От години не съм се чувствала толкова прекрасно. Благодаря ви. Накарахте ме да погледна по друг начин на нещата.

– Радвам се за вас, – каза мъжът.

След това той стана и си тръгна, а Лили продължи да се усмихва на всичко наоколо и да мечтае, за невероятните възможности, които ѝ се откриваха….

Петрови бяха повикали дърводелец в новия си дом,  да направи кухненските шкафове, но той беше свършил немарливо работата си. Вратичките не бяха подравнени и не се затваряха добре.

Когато Мая Петрова видя това силно се раздразни:

– Уговорихме се да му платим доста. Този човек е ужасно мързелив, нима може да се гордее с такава работа? Накъде е тръгнал този свят?

– Не се разстройвай, скъпа, – каза Васил Петров, – едва ли е искал да ни мами. Трябва по-спокойно да се подходи към проблема.

– Но той би трябвало…, – извика Мая.

– Ако морализираш нещата, – прекъсна я Васко, – той ще почне да се отбранява и дори да ни контраатакува.

Мая пухтеше и нервно крачеше в стаята.

– Кавгата е форма на интимност, – засмя се Васил. – Нима искаш да си интимна с този дърводелец?

– Не, това е прекалено, – фучеше Мая. – Оправяй се с него, както можеш, но искам вратичките на шкафчетата да се затварят нормално.

Тя тресна вратата и напусна разярена стаята.

Васко набра номера на дърводелеца и зачака.

– Да, – чу се познатият глас на мъжа, който бе работил в техния дом.

– Вие правихте кухненските шкафове в дома ни. Доволен съм от известна част от работата ви.  Надявам се да мога да кажа и на други хора, че съм доволен от цялата поръчка. Добре сте направили плотовете, но малко съм притеснен за кухненските шкафчета.

– Какъв е проблема? – попита дърводелецът малко неохотно.

– Вратичките не са подравнени и много от дръжките са изкривени.

– Това е максималното, което мога да направя с този вид шкафчета. Те се произвеждат масово и не са направени идеално.

– Вярно е, – съгласи се Васил. – Не са направени толкова добре, колкото някои от по-скъпите видове. Ще оценя по-високо работата ви, ако направите нещо, за да станат по-представителни.

– Ще трябва да говорите със производителя или строителя на дома ви. Нищо не мога да направя по-този въпрос.

– Но все пак е ваша отговорността, тези шкафчета да бъдат поставени така, че да бъдем доволни от работата ви. Изглеждат зле и не могат да се затварят. Знам че е неудобно за вас, но работата ви не е завършена и бих искал да коригирате нещата. Работата не може да се смята за завършена и не бих платил уговорената сума. Мисля, че имате умения да направите вратичките както трябва, независимо от допълнителното време, което ще ви отнеме. Така ние ще бъдем удовлетворени от работата ви, и ще ви препоръчаме на приятели и познати.

Дърводелецът въздъхна и каза:

– Ще дойда до вас, да видя, какво мога да направя с тези вратички.

– С удоволствие ще ви чакаме, вярвам, че ще намерите начин да ги направите отлични. Вие сте специалист в професията си.

И наистина дърводелецът дойде и „сътвори“ чудо с вратичките, даже направи и няколко допълнителни подобрения на кухненските шкафчета. Петрови останаха много доволни.