Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Един мъдрец вървял по заснежено поле. Изведнъж видял плачеща възрастна жена.

– Защо плачеш? – Попитал я той.

– Защото мисля за своя живот, младостта и красотата си, която съм виждала в огледалото и за мъжа, който съм обичала. Бог е жесток, щом ми е дал способност да помня. Той е знаел, че аз ще си спомня за пролетта на своя живот и ще заплача.

Мъдрецът стоял сред снежното поле, взирайки се в една точка и се усмихвал.

Изведнъж жената спряла да плаче.

– Какво виждате там? – Попитала тя.

– Поле от рози, – казал мъдрецът. – Бог е много милостив към мен, защото ми е дал възможността да си спомням. Знаел е, че през зимата ще си спомня за пролетта и ще се усмихна.

Откакто се помнеше, Велинов винаги бе обичал света около себе си. Не градовете, магистралите и изкуствените канали в родината си, а природата, вятъра, морето и земята.

Като малък, той прекарваше часове, загледан в движението на облаците, преминаващи над дома му. За него нямаше нищо по-хубаво от земята, на която живееше.

Беше деветгодишен, когато разбра, че тази земя е отнета от Северното море. Учителят му гордо обясняваше:

– Нашата родина е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Това е чудо на човешката изобретателност и непримиримия човешки дух.

Дълго време младият Велинов смяташе, че създаването на родината му е една умишлена кражба от природата.

– Как може нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? – питаше се често той.

Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност.

Често го чуваха да казва:

– Хората нямат право да вършат това. Природата не би могла да ги спре и да се защити, докато човечеството я погубва.

За това Велинов посвети живота си на борбата за възстановяване на природата. Искаше да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата си.

Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникналото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана природозащитник в колежа, докато изучаваше как да се опази околната среда.

Младостта му не се пречупи при стълкновенията с полицията. Той бе опитал не една атаки със сълзотворен газ. Активно участваше в среднощните непрестанни обсъждания и разисквания относно въпросите за запазване на природата. Сътрудничеше при отпечатването на нелегални вестници, в които се защитаваше природата от посегателството на човека.

Велинов имаше желание да бъде сред бунтуващите се студенти. Всички смятаха, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, но го изхвърлиха от академичните среди, защото продължи природозащитната си активност.

Велинов вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в нова организация за защита на природата. Ако бе продължил да преподава, нямаше да създаде организация подобна на „Грийнпийс“.

Борис започна да рецитира стихове, след това премина към откъси от известни произведения на наши и чужди автори.

Всички бяха погълнати от изпълнението му. Гласът му покоряваше, завладяваше и потапяше всеки в огромния океан на художественото слово.

– Откровено да си кажа, – обади се Динко, – изненадан съм от свежата ти памет.

– Някога и аз пълнех главата си с поезия, – не остана назад и Малин, – но не всичко помнех точно и вярно, което беше голям мой недостатък. За това често изпадах в неудобно положение за това.

Мартин и Свилен мълчаха гузно, те не можеха да се похвалят със нищо в тази насока.

– Завиждам ти, Боби, имаш удивителна памет за тези години, – похвали го и Стоян.

Борис не беше първа младост, времето отдавна бе отнело цвета на косите му, но в сините му очи още гореше младежки плам.

– Какви години? – Борис рязко се обърна към Стоян, сякаш приятелят му беше казал нещо обидно.

– Съвсем не исках да кажа, че си остарял, – опита да се защити Стоян.

– Какво са годините? Ние сме само хора, но постоянно се вглеждаме в сезоните, месеците и всеки къс от времето. За нас те са като някакъв хомот, под който пъшкаме и стенем.

– Ако не ме боляха краката и не усещах някои болки, които в безрасъдното си минало съм си причинил, – засмя се Захари, – изобщо не бих усетил, че нещо фатално се е променило в мен.

– Вярно е, че жизненост е изписано на лицето ти, Боре, – намеси се Свилен, – но не трябва изцяло да се игнорират биологичните промени.

– Духът на човека заема важно място в неговото съществувание. Той е определящ във всяка област от живота му , – заяви Борис категорично.

Събралите съвсем не искаха да нарушат атмосферата на разбирателство тази вечер, за това не се задълбочиха повече в започнатата тема. Почти всички бяха надхвърлили четиридесетте. Темите за старост и немощ бързо отпадна и те се насочиха към общата работа, която им предстоеше.

В стаята влезе малкият Филип. Лицето му бе угрижено и подтиснато. Явно бе станал свидетел на нещо, което го бе хвърлило в смут.

– Тате, дошъл е един човек в селото. Седи в кръчмата и казва, че Исус Христос не е единосъщ на Бог Отец, а е бил само човек, че е имало време, когато Той не е съществувал.

– Седни, – посочи му стола баща му.

Никола много обичаше малкия си син. В него виждаше съвсем крехката и доверчива, вярваща в истините на Христовото учение, младост.

– Така са искали да променят нещата още по времето на Константин Велики, – каза Никола.- В Никея триста и осемнадесет свети отци са се противопоставили срещу Арий, който тогава бил презвитер на Александрийската църква. Той твърдял, че Исус е бил просто човек и нищо повече.

– Но, тате, – въздъхна Филип, – този човек твърди не само, че Исус е бил човек. Според него Той е бил самотник, усещал ламтежите на своите ученици, знаел е, че ще бъде предаден от Юда. Не можел да се обляга на никой и казвал, че който иска да бъде водач, трябвало да бъде слуга на народа, в чието име се бори, а не да мисли за себе си, как по-здраво да закрепи власта си.

– Кой може да твърди, че се грижи само за себе си, – възрази Никола.

– Все по- лошо става, тате. Преди дойде един, който говореше в полза на Отца и Сина, но уж чрез логичното развитие на доказателствата за началото на Сина, стигна до отричането на Неговата вечност.

– Този въпрос е бил повдигнат някога от Фотин, ученик на епископ Маркел, – започна да обяснява Никола. – Той не признавал Светата Троица, като Бог Отец наричал Дух, а Сина само Словото, чрез което Бог изказвал волята си. За Христос учел, че е просто човек, който помагал на Бога, тук на земята, да се осъществи Божията воля. Според него Исус не бил подобен и единосъщ на Бога, следователно не е бил вечен, а е получил началото си от Мария, съвсем обикновена жена. Както виждаш тези новоизлюпени учители, не казват нищо ново.

– Но покрай тези сквернословни твърдения, се чуват и верни неща, – каза Филип.

– Например? – вдигна вежди Никола.

– Войните са неизбежни, защото тези, които ръководят държавите, макар и малцина, потискат обикновените хора и ламтят за повече власт и надмощие, – Филип изговаряше бавно всяка дума, като внимателно ги подбираше.

Никола сложи ръка на рамото на сина си и каза:

– На нас ни е необходима мъдрост и сила за всеки отделен случай, а такава получаваме само от Господа.

– Искам  да те попитам още нещо, татко, – изправи се Филип. – Христос е казал: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“, но ние не го спазваме.

– Това не се отнася за този, който е нападнат, – отговори Никола. – Нападнатият веднага трябва да вдигне нож и да се изправи срещу удрящия, за да се сбъднат думите: „Не вдигай нож, от нож ще умреш“.

– О, да, тате, – Очите на Филип светнаха радостно. – Колко е посто само! Аз все не го проумявах!