Каква нощ само. Напрежение, болка и страх.

Елена седеше в болницата до кревата на 18 месечната си дъщеря и тихо се молеше:

– Диди е много болна. Лекарите не знаят какво да правят с нея….

Тя бе объркана и смутена. Беше я обхванала паника. Смяташе, че някаква макар и неопределена молитва може да помогне в случая.

Стамен усети безпокойството на жена си и се опита да я убеди:

– Лекарите знаят какво правят. Не се притеснявай.

Цялата тази ситуация за Елена се бе превърнала в кошмар.

Тя стоеше до леглото на детето си и плачеше. Чувстваше се малка и безпомощна.

– Боже, къде си? – шепнеше в отчаянието си Елена.

Изведнъж тя трепна и си каза:

– Бог е добър. Той обича моето дете. Божиите планове са винаги добри. Наистина ли?

Съмнението ѝ се събуждаше от колебливата ѝ вяра.

Елена разбираше, че Бог я подбужда да направи нещо, което ѝ се струваше невъзможно.

„Да Му предам детето си? – помисли си тя. – Това е нелепо! Прекалено е трудно за мен. Но то не се чувства добре. Бог трябва да го изцери“.

Внезапно мислите на Елена я отведоха при Авраам. И тя си спомни, че Бог му бе обещал син, но това отне много време. И накрая, когато бе в напреднала възраст, Бог го дари със син, но по-късно го накара да убие сина си.

– Сигурно Авраам не се е чувствал тогава добре, – изрази гласно мислите си Елена. – Защо му даде дете, което после поиска да прибере? Но Авраам размисли върху молбата на Господа и положи Исак на олтара. И Бог се отказа. В резултат на послушанието си, вярата на Авраам порасна.

Елена се отпусна на пода и започна усилено да се моли:

– Господи, ти обичаш моята скъпа дъщеря много повече от мен. Ако си решил да я прибереш, аз избирам да те хваля….

Изведнъж в душата ѝ настана мир. Елена отиде до леглото си. Легна и заспа.

Бог не прибра Диди, а я направи красива майка на три момчета.

Захладня и беше облачно, но това не попречи на Калин, Делян и Самуил, пастири на местни църкви да се срещнат и да поговорят за състоянието на църквите, за които отговаряха.

– Това, което управлява църква, , – започна Калин, – е от решаващо значение, защото влияе на всичко, което се прави в нея. В крайна сметка, то въздейства, както върху здравето, така и върху растежът в събранието.

–  Колкото и да обичаме да казваме, че Исус управлява църквата,  – засмя се Делян, – реалността е, че църквата е партньорство. Бог се радва на човешкото взаимодействие, но Той е в контрол на нещата.

– Малките църкви почти винаги се управляват или контролират от един човек, – отбеляза Самуил, –  Рядко това е здравословно, но почти винаги е пречка за растежа.

– Отговорността на пастора е да ръководи църквата, а не да я управлява, – наблегна Делян.

– Писанията ясно показват, че ролята на църковен водач е да подготви хората да вършат делото на служението,  – уточни Калин, – в което всеки действа според дарбата си.

– Църквите, задвижвани от една личност, обикновено са по-големи и по-ефективни при достигане до хората, – констатира Самуил.

– Това е така, защото църковният лидер действа като магнит, привличайки персонал, доброволци и нови хора в църквата, – вдигна рамене и разпери ръце Калин.

– Лошото е, че двигателят на растежа и лоялността в църквата се приписват на водещия лидер, а това е ахилесовата пета, – поклати глава Самуил.

– Никоя личност не трябва да се конкурира с тази на Христос в църквата, – заяви категорично Делян.

– Бог може да използва човек, за да води хората, но целта на лидера винаги трябва да бъде една, да насочва хората към Христос, – подчерта Калин.

– Църквите, които допускат доминирането на дневния ред, обикновено привличат подобни хора, които са заинтересовани от въпросната кауза, но не и от самото Евангелие, – изтъкна Самуил.

– Забелязали ли сте, че ако само малка част от църквата се разраства, а църквата като цяло изостава от ръста на населението,  църквата се борят просто да остане жива, – подчерта Делян.

– Мисля, че единният добър начин за ръководене на една църква е следния: Основната мисията, завещана ни от Христос, да задейства всичко, което се прави в нея, – отбеляза Калин.

– Съгласен съм,  – изтъкна Самуил, – че мисионерските църкви са най-добрите, защото истинската мисия на църквата е от 2000 години насам и ще издържи, докато Христос се яви отново. Ако това не ни мотивира, няма да имаме нищо.

Тримата мъже вървяха дълго по павираната пътека в парка и разменяха опит и мисли. Всеки от тях бе поверил сърцето си на Господа и се стараеше да опази това, което Бог му беше поверил и не само да го опази, но и да го разшири, следвайки правилните мотиви.

Ако някой ви каже, че есента е времето на меланхолия и депресия, не му вярвайте. Някои хора точно в такъв сезон се настройват философски. Не вярвате ли?

Тогава чуйте двамата приятели Драго и Емо върху какво разсъждават по време на следобедната си разходка. На тях изглежда не им влияят сивите облаци събрали се застрашително над главите им, нито забързаните хора край тях.

– В поведението на Исус нямаше невъздържаност, импулсивност или безразличие, – каза Драго. – В Него се усеща безметежна сила, която не се поддава на паника.

– Повечето от нас под християнски живот разбират собственото си битие, без да се съобразяват с Божиите изисквания, – отбеляза Емо.

– В плътския живот има импулсивност без пориви, но Бог никога не се е опирал на такава като нея, защото това пречи на развитието на ученика.

– Как Божият Дух спира неправилните ни стремежи? – попита Емо.

– Много просто, – засмя се Драго, – ще покаже глупостта ни във всичките ѝ нюанси …

– И ние евентуално веднага ще се оправдаем, – наблегна Емо.

– Такива неща могат да се простят на малко дете, но за възрастен човек са пагубни. Индивид, който остава във властта на своите желания и страсти, става капризен и разглезен, – подчерта Драго.

– Стремежите ни трябва да се приучат на ред, така че да се превърнат в интуиция, – тържествено произнесе Емо.

– Сам се убеди, че ученичеството е основано изключително на свръхестествената Божия благодатта.

Двамата вървяха известно време бе да обменят мисли.Собствените им размисли взеха превес над желанието да философстват.

– Да предположим, че можем да излезем от трудна ситуация със собствени сили, – Емо наруши мълчанието, – но дали те ще са ни достатъчни за да живеем 24 часа свят или с други думи казано Богоугоден живот.

– За да бъдем Христови ученици в най-тежките си дни ни е нужна Божията благодат.

– Забележи, от къде взимаме сили за всичко това? Какво ни е нужно от Бог, за да творим необикновеното?

– Това от нас не се изисква…..

– Ние трябва да бъдем несвойствени и нетипични в обикновените неща, – прекъсна приятеля си Емо, – да бъдем светлина в калните улиците на презрените хора, а това не става с магическата пръчка.

Разсъждаващи в мрачното, намръщено есенно време, защо пък не?!

„…. назидавате себе си във вашата пресвета вяра…“

Безобидните неща в ежедневието могат да задушат душевният ни живот, ако им позволим да направят това.

Наташа бе коленичила до леглото си и се молеше. Това бе най-хубавото време за нея, време прекарано насаме с Господа.

– Хората са се превърнали в „поддържатели на състоянието си“, – Наташа долови тих глас.

– Какво имаш предвид, Господи?

– Имате толкова неща, за които се грижите да бъдат в добро състояние, като своя дом, колата си, градината, косите си, ….

– Да вярно е, – съгласи се Наташа. – Увличаме се да благоприятстваме естествените неща да имат хубав вид, но не оставяме време да подкрепяме изграждането на своя дух.

– Щом имате такъв проблем, трябва да опростите живота си, да намалите тези си задължения.

– Едва сега се замислям сериозно върху това, – каза Наташа и се умълча.

След кратка пауза тя продължи да изказва мислите си на глас:

– Ако се нуждая от нещо трябва да помисля не само за паричната страна на въпроса, а и за това колко време ще ми отнеме за да го запазя в добър вид и дали мога да си го позволя. Щом това е във вреда на духовното ми поправяне и реформиране, ще трябва да се откажа от него.

Не се обвързвайте с делата на ежедневието. Няма нищо по-важно в живота на човека от общението с Отец в молитва и чрез Неговото Слово.

Времето днес сякаш препускаше много бързо. На Делян още от сутринта му потръгна. Толкова много неща изведнъж му се струпаха на главата, а времето да отиде на църква наближаваше.

Въпреки всичко Делян успя да приключи с проблемите, неочаквано затруднили го тази сутрин, но вече закъсняваше за църква, независимо от това той тръгна натам.

Както забързано крачеше по пътя, Делян дочу, че го настига каруца. Изведнъж конят спря.

Делян помисли, че мъжът на капрата е пожелал да го вземе и затова му каза:

– Благодаря ви.

– Няма за какво да ми благодарите. Не спрях заради вас. Няма значение, качвайте се, ще ви откарам.

Делян седна и веднага завърза разговор със Зарко, човекът който му бе предложил да го откара. Размяната на мисли предприе доста интересна насока.

– Никой не е праведен на земята, – каза Делян. – Всички съгрешихме и не заслужаваме да се прославим от Бога. Наказанието за греха е смърт. Каквито и добри дела да извършим, те не могат да затъмнят и отменят кражбата, лъжата, прелюбодейството и т.н. Бог ни обича, затова промисли Исус да умре вместо нас на Кръста. А ние ако повярваме това със сърцето си и го изповядаме с устата си, ще получим дар – вечен живот.

Зарко замълча, а после сподели:

– В последно време съм доста притеснен за състоянието си. Много грехове съм извършил в живота си и като си спомня за тях, нещо ме гризе отвътре.

– Искаш ли да се помолим.

Зарко спря каруцата, наведе глава и се помоли:

– Боже, досега съм вършил много лоши неща. Днес научих какво е направил Синът Ти Исус Христос на Кръста за мен. Прости ми и стани Господар на живота ми…..

След молитвата Зарко се засмя и каза на Делян:

– Сега разбирам защо конят ми сам спря. Бог е искал да се покая и да стана Негов.

В живота нищо случайно не става. На това място е била Божията любов и милост.

Делян закъсняваше за църква, един кон спря внезапно на пътя, състоя се разговор с човек, чийто грехове бяха простени и той бе спасен.