Мъглата бе гъста и синкава като пресечено мляко. Кълбеше се, сякаш извираше от някъде, а след това се утаяваше като блатна вода.

Бе потопила в себе си хората, дърветата и храстите. Угасяваше бързо всеки глас и миризма.

Човек можеше да се сблъска с някой отсреща, защото нищо не се виждаше на крачка пред себе си.

Уморени да се взират в непрогледната мъгла през прозореца дядо Слави и Мартин се настаниха край камината.

– Омръзна ми да слушам само: „Хайде! Давай!“ – внукът наруши тишината.

– Но това не е заповед, – усмихна му се съчувствено дядо Слави, – а по-скоро покана за нещо весело и радостно, което можеш да срещнеш в живота си.

Мартин въздъхна дълбоко и се загледа в пламъците на огъня.

– Ето, например, когато човек започне да се отнася правилно към парите, той изцерява почти всеки аспект от живота си. Виждал ли си как човек става жесток , мами и лъже, ако жаждата за пари са завладели душата му?

– Да и то много пъти. Такива хора прекарват живота си в робско служение на парите, а често дори не осъзнават това.

– Животът на неискреният егоист се изгражда само около думата „вземи“, а в нашият живот главният мотив трябва да бъде „давай, сподели“, – каза дядо Слави.

– Всеки път, когато съм давал, – усмихна се Мартин, – макар и малко, съм получавал стократно повече.

– Ето това е важният въпрос: „Да дам или да взема?“ – подчерта дебело дядо Слави.

Накрая и двамата стигнаха до заключението:

– Човек е щастлив, радостен и удовлетворен, когато е щедър.

Пръстът ѝ винаги сочеше нанякъде, а след това следваше въпрос:

– Какво е това? За какво трябва? Кой го е правил?….

Защо, как , кога, къде, … се сипеха в изобилие от малка Мики. Тя бе само на четири години, но бързаше да опознае света около себе си.

Родители, баби и дядовци, заедно с лели, чичовци и вуйчовци, бързаха да задоволят любопитството на малката.

Веднъж Мики улови една интересна дума от разговора на родителите си и тъй като не знаеше значението ѝ, веднага попита:

– Какво е това „сетива“?

Бащата се почувства като хванат на мястото на престъплението. Той се почеса по главата и се чудеше, как да обясни „непозната“ дума на дъщеря си.

Тогава майката се усмихна на Мики и започна да обяснява:

– Всеки човек има пет сетива.

Мики бе ококорила широко очи и внимателно слушаше майка си.

– Когато гледаш с очите си, това сетиво наричаме зрение, – продължи обясненията си майката. – Когато чуваш с ушите си, това също е сетиво и се нарича слух. Когато с носа си усещаш миризми, се нарича обоняние….

Мики бе загубила интерес към дългото обяснени и започна да чопли носа си.

Майката усети, че малката вече не я слушаше. За това реши да разбери, какво е разбрала дъщеря до тук от обясненията ѝ:

– Мики, какво усещаш с носа си?

Момиченцето се поколеба, погледна нерешително майка си и бързо изстреля:

– Сополи.

Е, понякога обучението дотяга, въпреки любознателността.

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Когато небето е облачно, чаша кафе няма да ти помогне. Мислите ти се въртят около възглавницата и не можеш да се съсредоточиш върху това, което работиш.

Има няколко причини за това.

Първата е липсата на кислород в кръвта. С падането на атмосферното налягане, в тялото ни се понижава кръвното налягане и се намалява сърдечната честота. Концентрацията на кислород в кръвта пада, което влияе върху активността на нервната тъкан на мозъка, която също така намалява.

Втората причина е свързана с нивото на мелатонин, „нощния хормон“. Появата на слънцето блокира производството на последния в организма. Облачното небе нарушава хода на биологичния часовник и организмът не може да разбере, защо трябва да остане буден, когато прозорецът е тъмен.

Самият дъжд действа приспивателно. Падащите капки създават равномерен шум, който наричат още бял. Към шума от капките се прибавя шумоленето на листата, вятърът, грохот на водопада и други монотонни звуци. Те ви помагат да се отпуснете и бързо да заспите.

Сънливостта след дъжд се дължи на повишеното образуване на озон във въздуха. Освен това, виновна за това е миризмата на земята. Всички треви, растения и дървета имат в състава си летливи ароматни вещества. Дъждът ги измива, смесва ги с геосина – органично вещество произведена от бактерии, които отговарят за миризмата на земята. Така се получава особен аромат с разслабващо действие.

Вярно е, че някои аромати на растения, напротив, предизвикват прилив на бодрост. Към тях се отнасят миризми от лимон, розмарин, лавандула, жасмин, бор. Опитайте се да поставите в стаята етерично масло на някои от тези растения и желанието за сън ще изчезне!

Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.