Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Бащата мина покрай стаята на сина си и забеляза, че всичко е безупречно почистено, леглото оправено. Изглеждаше сякаш синът му си е събрал нещата и си е тръгнал.
Подозренията на бащата се усилиха още повече, когато забеляза писмо на празната маса. На него беше написано: „За татко“.
С треперещи ръце мъжът отвори плика. От там изпадна лист хартия. На него пишеше:
Скъпи, татко,
Пиша ти с огронмо съжаление и тъга. Трябваше да избягам с новата си приятелка, защото знаех, че ти и мама ще вдигнете скандал. Сандра е най-голямата ми любов, тя е много добра. Знам, че няма да одобрите връзката ми с нея, заради пиърсинга, татуировките, байкерските дрехи и факта, че тя е много по-възрастна от мен. Освен това тя е бременна.
Сандра смята, че ние ще бъдем щастливи заедно. Тя има ремарке в гората и куп дърва, които ще ни стигнат за цяла зима. Мечтаем да имаме много деца.
Сандра ми отвори очите за това, че марихуаната не е толкова вредна. Ние планираме да я отглеждаме сами и да я продаваме на другите членове на комуната, за да имаме пари за кокаин и екстази. А през това време ще се молим да бъде намерено лекарство за СПИН, за да бъде излекувана Сандра. Тя заслужава това!
Не се притеснявай, татко, аз съм на 15 и сам мога да се погрижа за себе си. Някой ден ще дойдем, за да се запознаете с многочислените си внуци.
С много любов, твой син Дени.
P. S. Татко, всичко това съм измислил. Аз съм у Митко. Просто исках да ти напомня, че има и по-страшни неща, от лошите оценки в бележника. Позвъни ми, когато мога да се върна!

На един генерален директор фамилията била Царев, а прякорът му съответно бил „цар“. Преди Нова година той дал на работниците си гола заплата. Какво да се прави, клиентите се оплаквали от трудните времена, не им привели навреме парите. Но генералният директор обещал по-късно да компенсира нещата.
След един месец генерлният директор отново събрал всички работници. На маста стоял куп пликове и казал на присъстващите:
– Преди Нова година не можах да ви дам бонуси към заплатите и вие знаете поради какви причини. Но аз държа на думата си, за това получете обещаното сега. За да разберете, че сте ми много скъпи и никога няма да ви изоставям, ви давам два пъти повече от обещаното. Надявам се правилно да оцените това и в трудно време да не ме зарежете….
За няколко минути хората в офиса зашеметени мълчали. Изведнъж от последния ред се раздал треперещия глас на инженера по сантехниката:
– Боооже, Царя пази …. Сиииилен, държаааавен ….
Стените на помещението се разтресли от дружен смях.

По коридора се стигаше до друго помещение. В земята имаше четириъгълни дупки, от който се издигаше пара, пълни със сярна вода.

Гласът на Сандро едва се чуваше:

– Знаеш ли, че Тбилиси е започнал със сяра?

– Имаш пред вид тези изпарения тук ли? – попита го Михо.

Сандро без да отговори на въпроса, разказ древната легенда за града:

– Веднъж един цар пуснал сокола си. Птицата му преследвала тетрев. Царят дълго чакал, но не видял нито сокола, нито тетрева. Тръгнал царят да ги търси и се озовал в една горичка. Там течала вода с цвят на сяра.. Тетревът се бил удавил в нея, а соколът го последвал. Така царят открил сярна баня и положил основите на град Тбилиси, тогава се наричал Тифлис.

Сводестето помещение бе изпълнено с пара и мирис на сяра. Горещата вана беше същинска мътилка от развалени яйца. Телата на мъжете лъщяха от влагата. Сярата беше проникнала в кожите им.

– В този извор са се потапяли всички завоеватели и войни, които са завзимали този град, – обади се в мъглата от пара Сандро. – Завоевателите, когато били опиянени от кръвта и натежали от умора идвали тук.

Сандро махна с ръка на масажиста, който беше кльощав и дребен. Посочи му Михо, който токущо бе излязъл от една сярна дупка и му каза:

– Почвай!

Масажистът скочи бързо на гърба на Михо и започна да пристъпя леко като танцьор. След това пръстите на ръцете му се забиха в плътта на лежащия. Изви ръцете на Михо и костите му леко изщракаха.

Всичко вероятно изглеждаше болезнено от страни, но Михо не чувстваше болка. Под твърдите и еластични удари на масажистта Михо усети как всичките мускули на тялото му бавно се отпуснаха и се отделиха от костите.

– Стига му толкова, – каза Сандро.

Михо се изправи, цялото тяло го болеше.

– Тичай в съседното помещение и се хвърли във водата, – каза му Сандро, като го поогледа малко.

Михо изтича и се хвърли в леденостудените води на втората вана. Дъхът му секна. Крайниците му се напрегнаха и се изпълниха с живот. След това излезе и се загърна в един бял чаршав.

Сандро го погледна очакващо:

– Как си сега?

– Гладен съм! – каза Михо.

– Здрав си вече, – зарадва се Сандро, – да вървим масата ни чака.

Ицхах  го позна веднага. Трудно можеше да сгреши, всеки ден го бе виждал в лагера. Издебна момента, когато беше сам и доближи до масата.

След това му се представи официално:

– Аз съм Ицхах Щерн. Бях в „Заксенхаузен“ през последната година от войната.. Сега съм се включил към организация за разкриване на нацисти.

Мъжът го изслуша внимателно и с жест го покани да седне на стола срещу него. Наля му шампанско, но Исхах отказа любезно:

– Не ми понася.

– Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичкко онова, – каза мъжът.

– Наистина ли съжалявате, – попита Щерн с непринуден и приятелски тон.

За околните двамата изглеждаха, като стари познати, които спокойно си разговаряха.

– Човешкото страдание никога не е било моя цел, – каза мъжът. –  Аз се борех за един по-добър свят. А светът става по-добър, ако група хора грабнат юздите и предвождат останалите. Масите не знаят какво точно искат.

– Да, но тези маси, – започна малко язвително Ицхах, – не искаха същото, което желаехте вие и за това загубихте.

– Загуби човешкия род, – натърти думите си мъжът. – Ние искахме да премахнем посредственото и да направим скок към съвършенството. И в много неща го постигнахме, независимо че загубихме войната.

– Вие грабехте, – Исхах едва владееше нервите си, – Крадяхте усилията и талантите на другите. Отнемахте живота на хората, въпреки че не го наричахте живот, а човешки материал.

Тези думи не бяха приятни на мъжа, но той не реагира. Реши да изслуша бившия концлагерист, не искаше да прави скандал в ресторант.

– Вършеха се лоши неща, които аз не одобрявах, – каза мъжа.

– Лоши неща ли наричате унищожението на милиони хора? – Исхах го погледна право в очите.

– Вие знаете ли кой съм? – попита мъжът. – Да не би да се заблуждавате?

– Не не се лъжа. Такива като вас, трудно се забравят, Себастиян Бернхард, – тихо каза Исхах.

– Сега ви е лесно да ни съдите, – каза Себастиян, защото загубихме. А я си представете, ако бяхме спечелили?

– Търсех те дълго, – каза Исхах

Себастиян кимна с глава и скръсти ръцете пред себе си.

– Няма връщане назад. Това е моментът на истината, – Щерн впи очи в мъжа пред себе си. – Искам да разбера дали осъзнаваш, унижението и болката ми, че бях третиран като „човешки материал“.

– Чесно казано, не се наслаждавам от това, че сте страдали, – каза Себастиян, – но когато се извършват важни преобразования, няма време да се отделя зърното от плявата. Исках да направя действителността по-различна. Вярвах, че съм дошъл на този свят да го променя, а националсоциализма ми даде тази възможност.

– Търсил си идеален свят и красота, – гласът на Щерн звучеше заядливо, – но в лагера, където ние бяхме, нямаше никаква красота. Или може би смяташ експериментите на Хаим за красиви?

– Бях в лагера, – измести погледа си малко в страни Себастиян, – гледах ви, но изобщо не съм мислил за страданието ви. Аз бях облечен в униформата на СС, а вие в карирани дрехи. Имаше установен ред и той не можепе да се наруши. Разбирате ли ме?

– А сега, какво мислите за всичко това? – попита Ицхах.

– Това, което съм ви направил, не беше по някаква моя прищявка, а заради много по-възвишени идеи.

– И не чувствате никаква отговорност за милионите убити? – Исхах беше потресен.

– Вината, угризенията и разкаянивто спират прогреса на човечеството, – Себастиян се поизправи, все едно щеше да държи реч. – Ти изпитваш ли някакви угризения, когато колиш кравата или стрижеш вълната на овцата? Ако ясно се вижда целта и се знае пътя, няма място за колебание.

– И мислиш, че това аз мога да възприема? – попита хладно Ицхах.

– Едва ли, ти си бил на страната на жертвите, – заключи спокойно Себастиян.

– Странно е, че никой от вас не се е побъркал от зверствата, които е извършил?

– Човек може да се побърка само от неща, които не е успял да направи.

Ицхах гледаше този едър и побелял мъж и си каза: „Човек винаги търси извинения, за да оправдае пороците си“.