Дядо Стоян бе наобиколен от внуците си. Днес той бе решил да им разкаже за едно чудно раждане.

Децата се бяха умълчали и с нетърпение очакваха думите на дядо си.

Стареца започна бавно и спокойно:

– Тогавашния римски император бе наредил да се преброи населението му в обширната му империя.

– Защо, дядо? – попита най-малкият от внуците му.

– Може би, за да покаже колко е велик или да направи администрацията си по-ефективна. Това не е от значение, но много хора били задължени да се регистрират в родния си град. Подобни политически решения причиняват големи човешки страдания и болка.

– Страдания и болка? – Мартин недоумяващо сбърчи чело.

– Пътуването в онези дни било трудно и опасно …., – започна да обяснява старецът.

– Възможно е да пътуват от далече, но защо опасно, – прекъсна го нетърпеливата Ели.

Старецът се усмихна, погали по главата припряната си внучка и разясни:

– Заповедта на императора принуждаваше бременната Мария и Йосиф да пътуват до родния си град. Рисковано пътуване за една бъдеща майка. Това не е било разходка или екскурзия, а формалност продиктувана от един самонадеян човек.

Децата притихнаха, а Дядо Стоян възобнови разказа си:

– Витлеем е бил пренаселен, а сега трябвало да приеме много гости. В хана нямало място. Йосиф и Мария нямали близки, при които да отседнат. Ханджията им предложил обора. Раждането на Божия Син станало на това не хигиенично място. Той бил повит и поставен в ясли, споделени от животните.

– О, ужас, – възкликнаха Кирил и Мадлена.

– Още от самото начало Той се сблъска с проблемите в живота на хората, – повдигна вежди старецът. – Но добре, че се роди, за да ни даде надежда.

– Каква надежда? – обади се и мълчаливият Тихомир.

– Всеки от нас за това, което е сбъркал в живота си, трябва да бъде наказан със смърт. Исус пое нашите грехове там на кръста и който повярва в това, получава вечен живот.

Децата се смълчаха и погледнаха с очакване дядо си, за да им каже какво да правят по нататък.

Дядо Стоян се намести добре на стола си и добави:

– Той ви обича и чака да го потърсите.

Симеон се прибра от училище уморен и гладен.

Родителите му задаваха куп въпроси, но той си мислеше само за яденето, което щеше да бъде сложено на масата пред него. За това отговаряше разсеяно и едносрично.

Симеон седна на масата, бързо каза молитвата си и веднага се захвана с паницата пред него.

Изведнъж той осъзна следващия въпрос и се почувства виновен.

– Хареса ли ти, зная, че това обичаш най-много? – попита майка му.

Симеон бе гребал бързо с лъжицата и дори не разбра какво яде, а сега не знаеше какво да отговори на майка си.

„Тя е приготвила всичко с такава любов, а аз не можах да се насладя на труда ѝ, – помисли си лакомникът. – Дори не усетих подправките. За съжаление всичко пропуснах ….“

Помислете си, не пропускаме ли понякога да се наслаждаваме на това, което Бог е приготвил за нас?

Нима делата Му останаха незабелязани за нас?

Тогава как ще осъзнаем, колко велики са били те?

Детелина бе майка на пет деца. Ежедневието ѝ всякога е различно, но постоянно натоварено и неспокойно.

– Дайте ми всяко съвременно удобство, което да предложи ефикасност и лекота на натовареното ми ежедневие, – казваше тя.

Но душата ѝ копнее за друго удовлетворение.

Понякога не е нужно нещо ново, достатъчно е преоткриването на старото.

– Душата ми копнее да преоткрие безвремието на Божието присъствие, – споделяше Детелина.

Тя осъзнаваше колко е важно да бъде по-дълго с Господа.

Жадна ли е душата ви за Живата вода?

Не е време да търсите нещо ново, което да задоволи тази жажда.

Просто премахнете всяка бариера, която ви държи далеч от Бога.

Още днес намерете няколко минути, спрете в този забързан свят и постойте по-дълго в Божието присъствие.

Йордан бе сигурен:

– Съвременният свят води мощна битка за умовете и сърцата на децата ни.

– Това най-често се случва чрез телевизията, социалните мрежи, понякога за съжаление и в училището, чрез приятели и дори разни идеологии, – уточни Симеон.

– Един родител не бива да бъде пасивен, – поклати глава Страхил. – Той е страж на дома си и духовен водач на децата си. Не трябва да отстъпва от тази си отговорност.

– Аз не им се меся, те сами да си решават, – промърмори Стоян.

– Аз съм им казал веднъж, – изпъчи се Владо, – повече няма да повтарям.

Симеон смръщи вежди:

– Ако не ги науча на Божията истина, светът ще ги плени със своята лъжа. Бог не ни е дал деца, за да ги пуснем „на самотек“, а за да ги изградим като последователи и ученици на Христос.

– Това не е само отговорност на родителите, – опонира Радослав.

– Че на кого другиго? – попита Спас.

– Децата също имат отговорност, – отговори Радослав. – Те трябва да се покоряват, да уважават и да се учат. Според Божието Слово, дете, което презира родителите си, презира и Бога.

По-голяма част от групата направиха кисела гримаса, а Радослав невъзмутимо продължи:

– Дете, което уважава баща си и майка си, ще има благословен живот. Това е първата заповед с обещание в Библията. Представяте ли си, колко е важно това в Божите очи!

– Като родители не трябва да се страхуваме да поставяме в дома си духовни стандарти, – въздъхна Тодор. – Да ограничим времето пред екраните, независимо дали това е телевизия или компютър. Нужно е да познава приятелите на децата си.

– Но първо трябва да ги водим в молитва и поклонение, нужно е да ги запознаем с Божието Славо, – наблегна Борис.

– Забравяме такива неща като това, често да разговаряме с тях, – отново взе думата Радослав. – Така ще им покажем, че ни е грижа за тях, не само когато имат проблем, а всеки ден.

– Аз им казвам: Бог ви вижда – обади се и Божидар. – Вашата отговорност е да слушате, да почитате и да търсите съвет не от интернет, а от нас родителите, които ви обичаме.

Манол предложи да се помолят и започна:

– Господи, помогни ми да опазя дома си. Научи ме да уча децата си, а не да ги притискам и да им се налагам. Дай на децата ми сърце, което да почита и приема наставления. Амин.

Петьо стоеше в подножието на тъмно стълбище.

– Знам,че Бог е с мен, но все още се страхувам, – призна си той.

Майка му, която бе до него му каза:

– Ами ако татко те срещне на върха на стълбището, докато аз остана тук, долу?

Лицето на Петьо светна.

Щом чу стъпките на баща си отгоре, той хукна през тъмнината в чакащата прегръдка на баща си.

Забележете тъмнината не изчезна. Стълбите не станаха по-лесни за изкачване. Обстоятелствата не се измениха, но Петьо се промени.

Ето я и прогресията:

Първо идва страхът – тъмното стълбище.

След това идва утехата – знанието, че някой е с нас.

Накрая идва смелостта – бягането през тъмнината.

Както Петьо имаше утеха в двата края на своето пътуване, така ние имаме Отец, който ни обгражда със Своята утеха и присъствие. Светият Дух ни утешава долу, докато Исус ни очаква горе.

Тази Негова прегръдка ни дава смелост да преминем през каквато и да е тъмнина, с която се сблъскваме.

Всеки път, когато Бог ни утешава, Той не просто успокоява страховете ни, а изгражда смелостта ни за следващото предизвикателство.

Чрез Божията утеха можем да развием смелост, която не отрича наличието на страх, а побеждава властта му над нас.