Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.

Николай свъси чело:

– Мамо, защо си толкова недоверчива? Не се тревожи.

Той бе дал на приятеля си част от необходимият му футболен екип и не се тревожеше, че няма да му го върне за предстоящият му мач.

Думите засегнаха майка му.

– Защо съм толкова недоверчива? – скръсти ръце пред гърдите си тя. – Може би защото скоро бях наранена от Ема, моя близка приятелка. Отказах да я пусна обратно в сърцето си, защото се страхувах….. Не знаех как да продължа напред в тази връзка.

Внезапно майката осъзна последиците.

– Не искам да живея така, – каза си тя, – държа се недоверчиво. Позволявам на страха да управлява поведението ми.

Тя бе наранена в смесеното семейство, в което израстна и затова затвори сърцето си.

– Вместо да се доверявам на Божите пътища, определям свой собствен, – въздъхна тежко тя. – Слушам другите вместо Бог, но това ме връща обратно в пустинята. Искам да живея в обещаната земя като човек, който следва Господ с цялото си сърце. Такъв, който избира доверието пред страха.

Когато се доверим на Бога, страховете ни отшумяват.

Катя заведе сина си Бойко в увеселителен парк. Беше горещо. Опашките бяха дълги.

Катя не се чувстваше добре от многобройните завъртания, внезапни спирания и движения с голяма скорост. Гледаше на себе си като мъченик.

Мислите ѝ препускаха в главата:

„Ще напомня на Бойко колко е щастлив, че има такава майка като мен, която да го заведе в увеселителен парк. …“

Катя щеше да ги изкажа на глас, но нещо я спря.

Потокът от мисли продължи:

„Синът ми ще се почувствува ли късметлия или ще смята, че е виновен? Сякаш ми дължи нещо за жертвата ми“.

Катя прегърна Бойко и каза:

– Какъв късмет имам, че имам такъв син като теб, когото мога да заведа в увеселителен парк.

Усмивка се разля върху лицето на Бойко.

В това време водното влакче на ужасите ги напръска. Това прикри сълзите , които се стичаха по лицето на Катя.

Това, което майката каза на сина си, го накараха да се почувства като специален, ценен и обичан.

Грешните думи в неправилния момент могат да съсипят всичко.

Акушерката положи новороденото в ръцете на майка му. Даниела изпита голяма радост и се изпълни с любов към това малко създание.

Сърцето ѝ се свърза с това на бебето, въпреки че тази връзка водеше началото си още преди самото раждане.

– Това, което изпитах, – сподели по-късно тя със съпруга си, – отразяваше Божието сърце към мен. Разбираш ли? Както любовта ми към детето ни е силна, страстна и непоклатима, такава е и Божията любов към мен като Негова дъщеря.

– Напълно съм съгласен с теб, – зарадва се и съпругът ѝ – Радостта, която изпитах, когато погледнах нашето бебче е само проблясък от начина, по който Бог ни се радва.

Тази първоначална сърдечна връзка, не беше просто красив момент, тя беше началото на една дългогодишна връзка, създадена от самия Бог.

Способността да обичаме толкова много децата си, разкрива какво сме ние за Бог, когато ни е извайвал.

Обичаме, защото сме обичани от нашия Създател.

Петя отскоро бе станала майка. Животът ѝ се промени.

– Мечтите ми? – въздъхна един ден тя. – Сякаш са оставени са на рафта, забравени под

голям слой прах.

Приятелката ѝ Соня реши да я успокои:

– Може би по-късно.

– Или никога, – тъжно се усмихна Петя.

– Не бъди такава песимистка, – укори я Габи, – Бог не е забравил, какво е вложил в теб. Той ти е дал дете, цел и креативност.

– Мога ли да бъда едновременно майка и да мечтая? – попита отчаяно Петя.

– Мечтите ти не са заплаха за майчинството ти, те са отражение на пълният ти замисъл, – отговори Габи.

– Мечтай отново. Дори да е по- бавно, – насърчи я Соня. – Сега мечтите ти могат да изглеждат различно, но желанието в сърцето ти все още има значение.

Петя прибра ръцете си пред гърдите и се помоли:

– Господи, благодаря за мечтите, които Си вложил в мен. Покажи ми как да мечтая с Теб.