Христос и двамата разбойници бяха разпънати на кръст.

Ето какво се случи след това на Небето.

Единият от разбойниците приближаваше бляскавите порти. Там го посрещна един от ангелите.

– Кажете ми, – каза ангелът, – вие бяхте разбойник, как добихте своето спасение?

– Просто помолих Исус да си спомни за мен, когато отиде в Неговото царство и се озовах тук,  – отговори разбойникът. – Не очаквах, че всичко ще стане толкова бързо.

– Ясно, – каза ангелът. – А как разбра, че Той е Цар?

– Над главата му имаше надпис: „Исус от Назарет, Цар Юдейски“. И повярвах, че това е истина.

Ангелът бързо си записа: „Повярвал …. на надписа“.

– Навярно го е написал Йоан, един от учениците му, – предположи разбойникът.

– Не мисля, че той го е направил, – ангелът изрази явно несъгласието си.

– Е, може да е бил … Петър, – допусна разбойникът.

– Не, не е бил Петър, – поклати глава ангелът.

– Тогава сигурно е някой от другите му последователи ….

– Това е била идея на Пилат, – каза най-накрая ангелът.

– Без майтап? Нима Пилат може да направи такова нещо? – изумено го изгледа разбойникът.

– Не се учудвай, – каза ангелът. – Бог с трънливия храст привлече вниманието на Моисей и чрез магаре изобличи пророк. Няма човек, който Бог да не може да използва.

Ангелът сложи печат на листа и го подаде на разбойника:

– Ето, готово. Предай го на следващия ….

И вратите се отвориха пред разбойника.

Заведението бе празно. Катя гледаше празните столове и съвсем не искаше да мисли, че бизнеса тук запада. За да разсее мрачните си мисли, се връщаше назад, за доброто старо време, когато ресторантът бе претъпкан с хора. Клиентите чакаха на опашка, за да получат маса.

За съжаление тези дни бяха отминали.

Новите собственици така се стараеха да съкращават разходите си, че така унищожаваха печалбата си.

„Странно, – помисли си Катя, – фирмите поставят приходите си пред хората и така губят клиентите си. Но нали те им носят печалба, нима не осъзнават това?“

Катя тъгуваше за доброто старо време.

Тя погледна вратата и видя Нено. Той ѝ помаха с ръка и ѝ се усмихна. Отдавна не бе идвал насам.

„Тя си е съвсем същата, – помисли си Нено., – с огнено червената коса и закръглените форми. Явно прекарва все още дълго време в ресторанта.“

Катя беше родена за лидер и с Нено бяха станали големи приятели, когато той дойде да работи в заведението.

– Къде са хората? – попита Нено. – Обикновено това бе най-натоварения час.

– По-добре не питай. – каза тъжно Катя и махна с ръка. – Това е много болезнена тема. Имаме нов шеф, най-много един месец и ще фалира.

Нено въздъхна разочаровано.

– А ти как я караш? – приближи се до него Катя.- Радвам се да те вида, липсва ми ентусиазмът ти. Като те гледам, май голям шеф си станал. Постигна ли мечтата си?

Нено трепна, имаше чувството, че всичко, което тук бе преживял бе станало едва вчера, а бяха минали шест години от тогава.

Спомняше си с тъга и радост за това време. Скоро се бе разделил с приятелката си. Беше много отчаян.

Видяха се с Катя и тя му предложи да дойде да работи в ресторанта. Той се съгласи. От нея научи всичко за обслужването и клиентите. Тук бе овладял умението да общува с хората и да ги убеждава във всичко.

В това заведение се беше съживил и отново бе станал онова весело и щастливо момче, изпълнено с ентусиазъм.

Изведнъж в ресторанта нахлу някаква група. Нено свали сакото, запретна ръкави и предложи на Катя:

– Имаш ли нещо против ако остана да ти помогна, да обслужиш тези гладници?

– Не, – възрази Катя, – сега ти си голям шеф. – Как така ще сервираш?

– Искам поне за малко да си спомня старото време, – погледна я умолително Нено.

– Знам, че си упорит като магаре и нищо няма да те спре, – въздъхна тежко Катя. – Давай щом си решил.

Нено вземаше поръчки, сервираше, след това почистваше масите, миеше чинии, дори приготви за някои от по-капризни клиенти храна. Сега за него нямаше значение какъв е, важното беше да изслуша хората и да ги обслужи така, че да останат доволни.

Когато групата си тръгна и всичко бе прибрано и почистено, Нено и Катя седнаха на една маса, малко да отдъхнат.

– Знам, че много обичаш тази работа, много пъти съм те наблюдавал, как работиш. Но едно не разбирам, защо именно тази професия ти харесва толкова много? – попита Нено.

– Заради хората е, – отговори Катя, – просто обичам клиентите.

– Дори и тези, които имат лошо настроение?

– Да, дори и тях, – засмя се тя. – Само че аз не ги възприемам така. За мен те са хора, които се нуждаят от повече внимание и любов. Вероятно са в такова състояние, защото са разочаровани от някого или са загубили вярата си в хората. Тогава гледам да спечеля доверието им. Правя всичко, за да бъде приятно прекарването им в заведението. И когато разговаряме, лошото им настроение изчезва. Понякога се налага да положа повече усилия, но си заслужава, когато ги видиш усмихнати да си тръгват от тук.

– Ти винаги си била, мила и отзивчива към хората, – каза Нено.

– И знаеш ли, – махна с ръка Катя, – често получавам картички от доволни клиенти. Идват цели семейства, децата им буквално израстват пред мен. Дори и сега, когато бизнесът не върви, моите маси са винаги пълни, защото хората се чувстват добре, когато ги обслужвам.

Нено напълно я разбираше. Колкото повече сили изразходваше, докато сервираше и обслужваше хората, толкова повече се зареждаше с енергия.

И той стигна до следния извод: Това, което уморява повече от физическия труд, е лошата нагласа.

Стигнаха до малък оазис. От ръба на висока канара се стичаше не много висок водопад. Той обливаше скалите и образуваше в подножието малко езерце с прясна вода. Почувстваха се благословени и преливаха от радост.

– Казах ви, че трябва да имаме вяра  – каза назидателно Ангел. – Бог ни доведе тук. Той няма да ни остави.

В оазиса имаше палми с фурми и храсти с ухаещ жасмин. Тръстики с месести стъбла растяха по бреговете на езерцето. Бели цветя се носеха по зелената вода. Те имаха формата на звезда.

Наблизо беше и малка горичка с черници. От листата им се носеше жуженето на осите и се долавяше пърхането на водните кончета.

Въздухът бе прохладен и свеж, особено когато подухваше лек бриз, който бе спокоен и нежен.

– Добре е да останем в това закътано място, – възторжено предложи Ангел.

– Ти не осъзнаваш, че в такива жестоки времена не е хубаво да се задържаме дълго някъде, независимо че имаме вода и храна, – каза Марта.

– Завистта си е завист и е присъща на хората, – започна философски да разсъждава Ангел на глас. – Колкото по-хубаво е мястото, толкова повече хората ламтят за това, което имаш. По-добре е човек да бъде бедняк, скитник, тайна в мрака на нощта. Ако притежаваш нещо, което другите нямат, ставаш мишена на тяхната извратена алчност.

– Щеше да бъде по-добре, ако бяхме направили лагера си в някоя от пещерите извън оазиса, – обади се Марта.-  Или да бяхме продължили още навътре в пустинята, следвайки следите на дивите камили.

Но Ангел се боеше от пустинята затова каза:

– Нека да останем тук, където  е по-безопасно.

Марта се боеше и предчувстваше, че нещо ще се случи. Имаше чувството, че пъстрите сенки под финиковата палма бяха приели формата на усойница.

Мина известно време и една змия пропълзя в пясъка пред краката ѝ

Тя  сподели страховете си със Сара и предложи:

– Хайде да се преместим.

– Има хора, влезли в пустинята преди нас, които никога не са се върнали – прошепна Сара. – Обикновено били изоставени от другарите си и били погълнати от дивите зверове. Други били победени от глада и жаждата, а трети били отвлечени и поробени от месните племената. ….. Тук имаме всичко, от което се нуждаем.

– Ако си тръгнем, означава, че сме неблагодарни на Бог за неговата милост.  –  продължи да настоява Ангел. – Тук ще се чувстваме добре.

Щом Марта погледна към останалите, които си подвикваха щастливо, докато се гонеха под палмите, в миг забрави страховете си.

Останаха там, където имаше вода и храна, въпреки че на здрачаване по бреговете на езерцето се събираха хиени, привлечени от прохладата на водата, както всички зверове в пустинята.

Тези жестоки създания идваха наблизо, очите им искряха хищно, вперени в магаретата още  нещо, което бяха пренебрегнали. Нощем хищниците издаваха звуци, от които им настръхваха косите, но те кладяха огън и се завиваха през глава.

Малко хора минаваха оттам, напълваха кожените си мехове с вода и продължаваха. Тя бяха достатъчно мъдри да не останат на постоянно място в тези несигурни времена, защото ако не зверове, то хора можеха да им напакостят.

Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.

Григор често се възмущаваше от неизживените навици на свои познати. Повечето от тях след като преминаха стреса от кризата, попаднеха ли в ситуация, сходна с някоя от някогашните им прояви, веднага се напъхваха в старите дрипи и показваха началническите си рогца.

Григор неведнъж подчертаваше дебело, че се различава от тях.

Тази вечер се бе събрал със свои стари приятели. И те като него бяха препатили много и преминали през какво ли не.

Разговорът неусетно навлезе в една от болезнените теми за Григор. Той се развихри още повече, когато стана дума за „препятствието“ наречено секретарка.

– Изобщо не съм имал секретарка, опазил ме Бог от такова зло. Те са като попивателни, поглъщат всяка критична и изобличаваща дума, отправена към началниците им. Много са внимателни да не ги загрози някое петънце или мръсотия. Света вода ненапита са.

– Не преувеличаваш ли? – скастри го Страти.

– Малко са ръководителите, които не се предават пред прелестите на женските представителки. Повечето секретарки са доста агресивни, но не го показват, а с хитрост превземат „крепостта“.

– Говориш за тях, все едно са ти врагове, – подкачи го Станой. – Да не те е ухапала някоя?

– Те не хапят, а танцуват по нервите ми, – продължи атаката си Григор.  – Не си ли се препъвал в тях?

– Е, случвало се е , – засмя се Станой.

– Трябва да си някой от „големите клечки“, за да те свърже по телефона, – не преставаше да злобее Григор. – Настояваш, молиш, а те: „Зает е обадете се утре“. А това „утре“ може да те съсипе изцяло.

– Помисли си само, те са като магаретата, – опита се да ги защити Страти, – товарят ги с най-черната работа.

– Е, да полезни са , но само ако…., – съгласи се Григор.

– Какво ако? – изгледа го Станой.

– Не проявяват магарешки инат, не се запъват насред моста, та хората свободно да преминават от единия до другия край, – тропна с ръка по масата Григор.

Такъв си бе Григор философ. Анализираше и най-дребното. А ако някой се бе провинил пред него, не го щадеше, а постоянно го изобличаваше.