Жител на Дацин, който се намира в северната част на Китай, редовно изпраща кучето си за продукти.

Животното отива в магазина и занася в устата си един юан. За тези пари продавачът му дава парче наденица, съответстваща на дадената стойност и кучето я отнася у дома си.

От персоналът на магазина обяснили, че собственикът на кучето е техен постоянен клиент и неговият домашен любимец всеки ден идва за колбаси.

В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….

Защо ние бързо се втурват към магазина, веднага щом имаме пари? С всяка нова придобивка, ние се чувстваме по-щастливи, но няколко дни по-късно от същата радост няма и следа.

Оказва се, че основният враг на нашето щастие е навикът. След като покупката се превърне в обикновен предмет за нас, удовлетвореността от живота спада и ние трябва да тичаме за следващото придобиване. И така отново и отново.

Чрез проучванията в Корнелския университет се опитвали да прекъснат този порочен кръг. Оказало се, че сме свидетели на същия прилив на щастие, както при купува на нещо желано, така е и по време на пътуване.

И най-важното, с течение на времето нивото на удоволствие, свързани с придобиването, падат, а впечатленията от приключенията продължават да снабдяват нашите хормоните на щастие за дълго време.

Посещението на различни мероприятия, пътувания, обучение на нови умения, както и екстремни преживявания – всичко това е идеален запас на щастие за всеки един от нас.

Новата джаджа, дори и автомобил, с времето стават обикновени неща или остаряват, а всеки нов спомен ще бъде източник на тази радост, която ще остане с нас за цял живот.

Един ден учителката попита децата:

– Какви искате да станете, когато пораснете?

Децата се надпреварваха да отговарят:

– Летец.

– Артист.

– Певица.

– Акробат.

– Лекар.

– Инженер.

Желанията бяха много …..

Само Михаил се беше сгушил на чина си и мълчеше.

– А ти? – обърна се към него учителката.

– Когато порасна искам да стана посетител в магазин. Ще си купя броколи, домати и моркови. След това ще се върна у дома и ще си направя супа.

В един град живеел един търговец. Всеки път, когато продавал стока, мамел купувача, като му вземал повече пари. Така състоянието му се умножавало.

Но децата му боледували и той харчел много за доктори и лекарства. Колкото повече мамел купувачите си, толкова повече харчел за лечението на децата си.

Веднъж, когато търговецът седял в своя магазин и бил много разтревожен за децата си, сторило му се, че за миг небето се отворило. Той погледнал нагоре, за да види какво става там.

Видял ангели с огромни теглилки, отмерващи всичките блага, които Бог давал на хората.

Дошъл редът на семейството на търговеца. Когато ангелът взел да отмерва здравето на децата му, той сложил по-малко здраве, отколкото била тежестта на кантара.

Търговецът се ядосал и искал да се скара на ангелите, но един от тях се обърнал и му казал:

– Отмерването е правилно. Защо се сърдиш? Ние не даваме нужното количество здраве на децата ти, както и ти лъжеш клиентите си с по-малко стока от тази, която наистина са заплатили. Така ние вършим Божията правда.

Търговецът се обезпокоил, сякаш с меч го били пронизали. Той започнал да се покайва за измамата, която вършел спрямо купувачите си.

От тогава търговецът започнал не само правилно да отмерва, но понякога добавял и малко повече. А здравето на децата му се възстановило.