Мрачен снежен ден. Студеният вятър свистеше край ушите на хората и искаше да влезе под дрехите им.

Днес се смрачи много рано. Елисавета крачеше заедно с другите и от време на време разтриваше слепоочията си. Силно главоболие раздираше главата ѝ.

„Къде съм се забързала и аз, – каза си Елисавета. – В къщи ме чака толкова много работа, а децата пак са болни. Трябва да внимавам да им давам лекарствата точно на време, в последно време съм много разсеяна. В къщи е пълен безпорядък, нямам време дори да се обърна“.

И като си спомни за разхвърляните вещи, се разстрои.

Под краката ѝ локва. Тя не е колкото море, но бе достатъчна за да се намокрят крайниците ѝ.

Спомни си съвета на един психолог:

– Трябва да се настроите позитивно!

Но тя почти осезаемо усещаше сивотата около себе си. Опитва се да мисли: „Красиви са мокрите стебла на дърветата, с натрупалия сняг в клоните им …“

Но явно това не помогна. Мокрите крака и болките в главата набързо изтриха зародилите се естетически чувства.

Елисавета малко се стопли в маршрутката. Някаква дама до нея разговаряше на висок глас по телефона и обсебваше вниманието на всички в колата. Раздразнението нарастваше, готово да избухне в малък бунт.

На спирката се качи една бабичка. Порови в портмонето, погледна обявата за промяната на цените и въздъхна:

– Какво пак ли са дигнали цените на билетите?

И старата жена се насочи към вратата да слиза, тя не можеше да си позволи такъв билет.

До нея застана младеж и каза:

– Седнете, аз ще заплатя за вас.

Не изгря слънце, но изведнъж стана по-светло. Хората започнаха да се усмихват…..

Елисавета слезе от маршрутката. Тя видя как светлините на уличните лампи се отразяваха на пътя, а хората сякаш носеха със себе си само добри неща. Радост се разля в тялото ѝ, дори болката в главата намаля.

В къщи завари почистено.

– Мамо, – срещнаха я децата на вратата, – решихме да те изненадаме. А ти защо си така сияеща, сякаш чудо си видяла на улицата?

Да, тя бе видяла чудо не на улицата, а в маршрутката ……

В помещението на фонда влезе бабичка, прилично и спретнато облечена. Само очите ѝ бяха разплакани.

Пазачът първоначално не искаше да я пусне.

– Тук обещаха да ми дадат приют, – настояваше бабата.

– Тук можете да получите само лекарства и сапун, – отговаряше ѝ пазача.

Бабичката упорстваше.

Ситуацията се разреши, когато този разговор дочу доктор Лекова.

– Да, аз я познавам, тя е дошла на правилното място.

Пазачът повдигна рамене. Неговата работа се състоеше само в това да филтрира хората, грешки не се изключваха в тази дейност.

А доктор Лекова вече звънеше на телефона:

– Нужно ми е да настаня възрастна жена …… Изписали са я от болницата ….

– Изгониха ме като котка, – възмутено възклицаваше бабата и поглежда към пазача и докторката, сякаш и двамата бяха лично виновни за нейното нещастие.

Но доктор Лекова изобщо не реагира, с такива проблеми се сблъсква всеки ден. Тя спокойно продължи телефонни разговор.

– Нейният адвокат е сигурен, че докато е била в болницата са ѝ отнели апартамента. Нека да я настаним…..

Последва адрес и телефон на заведението.

Но бабата остана недоволна:

– Не, там няма да отида. Не искам!

Доктор Лекова трябваше да прибегне до хитрост:

– Мила, не става въпрос за вас, вие не сте единствената с такъв проблем при нас ….

И бабата вярва. Какво друго ѝ остава?

Бактериофагите са много древна група вируси. Те са там, където има бактерии, с които те се хранят. И когато има храна, те се размножават с космическа скорост.. Действат като вълци в гората, където има много зайци.

Те са милиарди видове и тяхното разнообразие многократно покрива широкия спектър от останалата част от живота на Земята.

Един вълк е един вид бактереофаг. Трудно можем да си представим гората, където такива хищници са трилиони. Именно в това се състои сложността и трудността.

Много е трудно да се намери, един единственият вид на фаг, с който може да се проведе антимикробна терапия. Това е като да се познае, от първият опит кодирането на банков трезор.

Опростено фагите работят така. Проникват в жертвата си със свой геном и заразявайки бактерията с него. Бактерията започва да копира фаги и загива. При това микрофлората на болния се запазва, което е много важно за бързото възстановяване на здравето на болния.

Това е многообещаваща технология, в която се редактират гените CRISPR-Cas , създадена въз основа на защита на бактериите от фагите.
Проучването на фаготерапия започва в началото на XX век при лечението на френските войници от дизентерия от микробиолога Феликс Дерел. С помощта на фагите, той правел различни лекарства за простуда и диария.
Работите по изучаване на фагите били практически спрени след изобретяването на пеницилина.

Промени в цвета на кожата на Майкъл Джексън през живот му са причинени от витилиго. Интересното е, че болестта се е предала само на най-големия му син Принс Майкъл Джоузеф Джаксън.

Канадският модел Вини Харлоу известен като Шантел Вини, още от детството си е страдал от витилиго. Но това не попречило да се изпълни мечтата му, да стане модел.

Пащърнакът се използва в хранителната промишленост и във фармацевтичната индустрия.

От плодовете и семената на пащърнака фармацевтични компании произвеждат лекарства, които лекуват редица заболявания на кожата, включително витилиго.

Експериментално е доказано, че фукумарините на пащърнака повишават чувствителността на кожата спрямо ултравиолетовите лъчи, което спомага за пигментацията на обезцветените участъци от кожата при хора страдащи от витилиго.

Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.