Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Станимир мрънкаше настойчиво:

– Дай ми още едно парче торта.

– Станимире, но може да ядеш толкова много сладко, – каза майка му, – ще те заболят зъбите.

Станимир излезе от кухнята и отиде в хола. Там баща му изключи телевизора.

– Татко, защо го изключи? – ядоса се Станимир.

– По-добре иди поиграй на двора, приятелите ти те викат.

„Моите родители, са най-лошите на света, – горчиво си помисли Станимир. – Защо да не мога да ям сладко колкото си искам? Ами телевизорът? Баща ми никога ни ми разрешава дълго да стоя пред него. А там дават толкова интересни неща – мултфилми и уестърни, а нима това е лошо? А когато седна пред компютъра, все ми вика, че стоя много пред него“.

Станимир беше толкова ядосан, че у него се появи желание: Искам моите родители да бъдат винаги добри.

Изведнъж стените на стаята се разклатиха, но това стана толкова бързо, че Станимир усети само леко замайване.

Малко след това той тръгна към стаята си, за да вземе футболната си топка. Но топката я нямаше на обичайното ѝ място и всичко изглеждаше някак променено.

Да това беше неговата стая с креват, маса и шкаф, но нещо се бе изменило. Всичките му играчки бяха изчезнали: топката, ролковите кънки, боксовите ръкавици, дори новата му игра с гарата, железопътните линии, вагоните и локомотива бяха изчезнали.

„Странно, преди час тук всичко сам бях подредил, – помисли си Станимир“.

– Мамо, татко, да сте виждали моите играчки?

От съседната стая се чуваше телевизор и Станимир тръгна натам. Когато влезе, той зяпна от учудване:

– Ти кой си?

На дивана загледан в телевизора, лежеше огромен дебелак. Ту с лявата, ту с дясната си ръка слагаше лениво сладки в устата си. Всичко наоколо беше затрупано с еклери, бонбони, шоколади.

– Аз съм Станимир, – каза дебелакът, като продължаваше да пълни устата си.

– И аз се казвам Станимир. Нима всичко ще изядеш? Не бива, вредно е! На мен майка ми не ми разрешава толкова много.

– Това е, защото майка ти е лоша. Моите родители са добри. Те ми позволяват всичко, дори мога нищо да не правя, – с доволна усмивка заяви дебеланкото.

„Погледни се, на какво приличаш, – едва не извика Станимир“.

Изведнъж в коридора се чу глас:

– Мирка, сине, погледни какви хубави сладки сме ти донесли. А да знаеш баща ти какъв хубав филм ти е купил?! Ти само такива харесваш.

Станимир беше слисан, защото позна гласа на майка си.

“ Нима този дебелак на дивана съм аз? …. За това са изчезнали всичките ми играчки, защото те вече не са ми нужни. Та нали аз не мога сам да стана от леглото“.

Страх обзе Станимир.

„Не, това не съм аз!, – едва не изкрещя Станимир. – Тези родители съвсем не са добри, те са унищожили сина си и са го превърнали в това трудно подвижно чудовище. Не искам да ставам такъв!“

Стените на стаята отново се разклатиха. Станимир усети, че отново му се зави свят.

– Наистина ли всичко е, както преди? – с надежда прошепна Станимир.

Той изтича в стаята си и въздъхна облекчено, всичко си беше на мястото. От радост Станимир заподскача и започна да пляска с ръце.

– Майко, татко, – втурна се Станимир към родителите си, – вие сте най-прекрасните родители на света. Желаете ми само доброто, за това не ми разрешавате да ям много сладко и да гледам непрекъснато телевизия или да стоя дълго пред компютъра.

Сега Станимир разбираше нещата по-ясно.

Взе топката си и отиде да играе на улицата ….

Симеон доста се забави от училище. Това не беше обичайно за него. Майка му се притесни. Какво ли не мина през главата ѝ.

Изведнъж входната врата се тропна и Симеон нахлу като ураган в стаята. Поспря за малко, погледна притеснените си родители и побеснял заяви:

– Цял час ни държа морал.

– Кой? – попита баща му.

– Тодоров, кой друг, – буйно размаха ръце Симеон.

– Какво се е случило? – попита майка му.

Симеон свали якето и заедно с чантата ги хвърли на леглото. Седна на фотьойла и нервно започна да разказва:

– Тодоров влязъл в класната ни стая, а на дъската пошело: „Николова е глупачка и мръсница!“ Когато нахълтахме всички след физическото, изгледа ни свирепо и побеснял попита: „Кой е авторът на този шедьовър?“, а ръката му сочеше черната дъска.

– Навярно никой не си е признал, – коментира баща му.

– Най-напред се стъписахме и мълчахме. После Владо започна: „Та каква учителка е Николова? Тя не може една задача да реши. Когато преподава урок, все гледа от лисчето и от там преписва решението на всички задачи“.

– Всеки учител решава задачите предварително, – опита се да обясни майка му. – Какво странно има в това.

– Да, но при нея не е така, – упорстваше Симеон. – Мъжът ѝ е много добър математик и е решил всичките задачи от учебника. Той е инспектор по математика.

– И от къде сте сигурни че е така? – попита недоверчиво баща му.

– Много сте „осведомени“, – не без ирония се обади майка му.

– Не ми вярвате?! – буйно реагира Симеон. – Като подхване да решава някоя непозната задача, спира, изтрива всичко и започва отново, но до краен резултат не стига. Тя е много взискателна към нас, но не и към себе си.

– И навярно това сте разказали и на Тодоров? – попита майка му.

– А той какво каза? Как реагира на вашите нападки? – полюбопитствува баща му.

– „Не вярвам, чак толкова да е изостанала, – гласът на Симеон придоби дразнеща интонация, вероятно се опитваше да имитира учителя си. – Преувеличавате! Търсите начин да смекчите вината си, заради това, което сте написали на дъската“.

– Е, и? – родителите му леко бяха проточили шии напред.

– Казахме му, че това е истина, но той не повярва, – тъжно констатира Симеон.

– А ти какво мислиш по въпроса? – погледна го изпитателно баща му.

– Тя не само нищо не разбира от математика, но има и отвратителен характер, – заяви категорично Симеон.

– Не преувеличаваш ли малко? – скастри го майка му.

– Не! Вчера вдигна Данчо на дъската, за какво ли не го пита, а той отговоти правилно на всичките ѝ въпроси. После му даде задача, която не сме решавали досега. Данчо започна, стигна до някъде и спря. Тя ентусиазирано грабна тебешира от ръката му и започна да решава, но и тя спря. Избърса написаното и пак почна да пише, така няколко пъти …. Мълча, пухтя, а накрая заяви: „Има нещо сбъркано в условието на тази задача“. А на Данчо му писа четворка, а той е много умен. Отличник на класа е, най-добрия ни математик. А тази четворка ще остане единствената му ниска оценка в бележника.

– Как завърши разговора с Тодоров? – попита баща му.

– С конско, с какво друго, – поривисто скочи Симеон. – Не сме уважавали учителите си. Винаги сме били най-умните и нищо не ни се доказвало. Никога не сме си признавали вината си, другите ни били виновни за всичко …..

– И е бил прав, – защити го баща му. – Много сте вирнали галва….

Симеон не дочака тирадата на баща си, прекоси стаята и със замах затвори вратата след себе си.

Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.

– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.

– Елена, ела моля те, – простена Мирон.

След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.

Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:

– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.

Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.

Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.

– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.

– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.

Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:

– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.

След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.

Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.

Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.

– Какво се е случило? – попита Елена.

– Майка ми умря.

– Защо не ми се обади?

– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.

Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.

– Аз съм голям неудачник,  – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.

– Няма успехи без провали, Миро. Човек  живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.

– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.

– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.