Корабът „Издържливост“ по-рано бе предназначен за лов в северните морета. Построен по чертежите на норвежката ветроходна двигателна шхуна „Фрам“, „Издръжливост“ е смятан за най-здравия дървен кораб, след нея в света.
В морето Уедъл „Издържливост“ навлезе в зоната на големите ледове. Безброй ледените полета, големи и малки, приличаха на огромен пъзела, които  нямаше край.
Корабът продължи през леда бавно, с голямо усилие. Колкото по-близо се приближава до бреговете на Антарктида, толкова по-често се срещаха плаващи ледове, представляващи огромни ледени полета с дебелина метър и дълъги половин километър.
„Издържливост“ си пробиваше път през ледовете в продължение на седемстотин морски мили. На 18 януари 1915г, той трябваше да спре. Корабът заседна в плътно натрупани ледени късове, а отзад прохода, който си бе прокал се превърна в голям плаващ лед. След шест дни „Издържливост“ бе обграден от всякъде с лед. Шакълтън съобщи на екипа, че плановете се променят:
– Експедицията ще прекарат есента и зимата в Южното полукълбо, които продължава от март до август на „Издръжливост“. Надявам се, през пролетта леда да отпусне хватката си и да освободи кораба. А до тогава всички ще се занимаваме с различни дейности и ще обучаваме кучета.
Пътешествениците ловяха риба, хващаха пингвини, правеха научни изследвания. Те се придвижваха по леда много внимателно. През май и юни хората преживяха и полярната нощ.
През това време ледът все по-силно почна да натиска корпуса на кораба. На 27 октомври 1915 г. смелият кораб, до последно борещ се с леда,  за малко си почина, но по палубата се появиха пукнатини и в трюмовете нахлу вода.
Хората не можеха да гледат без болка загиващия кораб, който премина такъв дълъг и опасен път, за да посрещне смъртта си тук.
Независимо от всичко, хората от смелият екип на Шакълтън успяха да се спасят.

Мартина се отекчаваше от хората наоколо. Всички те смятаха, че настоящата подредба на обществото е задоволителна. Но Владимир беше различен. Въпреки, че родителите му не искаха промени, защото бяха задоволени от всичко, бе изненадващо свободен в изказванията и възгледите си.

Мартина седеше в операта на по-задните редове заедно с брат си, а Владимир беше няколко реда преди нея с група приятели.

Мартина го погледна и си каза: „Само като се вгледа човек внимателно във добре фризираната му коса и идеално прилепналия нов костюм, избобщо не би могъл да предположи, че е бунтар. Как  се е изпъчил на стола само“.

Лека усмивка се прокрадна по лицето ѝ.

На сцената дон Жуан обвинен в опит да изнасили момиче от селото, нагло прехвърли вината си на слугата си Лепорело.

Всъщност Владимир не бе точно бунтар. Имаше необичайно отворено ум за новото и промените, но понякога си бе напълно обикновен. Гордееше се с музикалните традиции на народа си, но се дразнеше от онази хора, които закъсняваха, приказваха по време на преставлението и си тръгваха преди края на операта.

И сега се подразни от Тони, един от приятелите му,  когато започна да коментира с доктор Михов фигурата на сопраното. А на жената седнала един ред пред него, която под секрет съобщаваше адреса на магазина на съседката си, от където си бе купила новата рокли, с която бе тази вечер, бе готов дори да ѝ удари шамар.

– Слушат музика, само, когато им свършат темите за клюки и разговори, – казваше Владимир възмутен, не веднъж на Мартина.

Мартина и Владимир се чувстваха по един и същи начин сред тези „любители“ на операта, но за жалост бяха малцинство. За повечето хора операта бе място, където можеха да покажат тоалетите и бижутата си.

Край Мартина приказваха две жени и не замлъкнаха дори в края на Първото действие, когато дон Жуан заплаши да убие Лепорело, а оркестърът пресъздаде буря от удърни инструменти и контрабаси. Те изобщо не се интересуваха от това, което ставаше на сцената, разменяха клюки за една известна особа в града. Така и не видяха как с обичайната си наглост дон Жуан пусна Лепорело и излезе с бодра крачка, предизвиквайки всички да го спрат …. и завесата се спусна.

Владимир се обърна към задните редове и помаха на Мартина. Братът на Мартина му помаха в отговор. По-късно Мартина, брат ѝ и Владимир се събраха във фоайето, където обсъждаха на спокойствие музиката и изпълненията, необременявани от ничие „празнодумство“ и „разносвачи“ на местните клюки.

Един стар професор по астрономия застана на катедрата в черен смокинг и бели маратонки.
– Скъпи студенти, днес няма да ви чете лекция. Дойдох да ви кажа сбогом. В моята обсерватория днес спря часовника, който вървя почти триста години. Сигурен съм, че е настъпил края на света!
Студентите започнаха да се смеят и да му ръкопляскат. Чуваха се викове и крясъци.
– Купете си „Ролекс“! Сменете зъбните колела! Поставете си нова батерия!
Когато шумът утихна, професорът заговори отново:
– А сега ще ви каже нещо, от което няма да ви стане толкова смешно. Часовникът, който спря в обсерваторията е слънчев!

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Стилянов беше много угрижен и притеснен. Сновеше в стаята като затворен звяр и пъхтеше отчаяно.

– Трябва да сложа край на това и то на всяка цена. Така не може да продължава, – повтаряше си го по няколко пъти на ден и го мислеше сериозно.

Заради няколко дни и нощи, в които получи прилив на адреналин, имаше опасност да загуби всичко, което имаше.

Наблюдаваше я. Тя бе младо момиче, не бе дори красива, 15 години по-млада от съпругата му и почти 10 години години бе по-голяма от сина му.

Изведнъж видя как животът му се разтъсва застрашително.

Няма значение какво бе направил. Но как се замислеше над глупостта, която бе извършил, потръпна. Странно, но и сега, когато я видеше, я желаеше повече от всяка друга.

Брака му бе съвършен, имаше прекрасна съпруга, мила, любяща и красива …. Всички негови приятели и познати му повтаряха:

– Ти си невероятен късметлия!

И той наистина беше такъв.

Но животът му бе станал предсказуем ……. Може би това бе причината, която го тласна към Меги.

Жена му се  отнасяше доста сериозно към секса. Опитваше се да му достави удоволствие и никога не му отказваше, когато той искаше, но никога не предприемаше първата крачка.  Да бъдат интимни някъде навън, за нея бе лудост.

Съпругата му стриктно изпълняваше задълженията си. Придружаваше децата до училище. Измисляше меню за седмицата. Правеше планове за празниците. Планираше вечерите с приятелите, но нещо във взаимоотношенията им липсваше.

Имено това го привлече към Меги. Тя винаги бе изобретателна, готова всеки момент да поеме риск. За Меги сексът беше нейната същност.

– Аз съм мръсник, щом поставям тези качества пред любовта, верноста и семейното щастие, – неспокойно си говореше той.

До сега се харесваше. Правеше каквото трябва. Помагаше на хората. Беше внимателен и добре се отнасяше с децата. Бе се проявил като предан приятел и опора за всеки, но запознанството с Меги промени всичко това.

Сега знаеше:

– Аз съм лъжец, измамник, незаслужаващ такава великолепна съпруга, – безпокойството му нарастваше още повече.

Отначало си търсеше извинение:

– Това е просто флирт, кратка забежка за една нощ.

Смяташе, че по този начин брака му ще се съживи и ще оцени по-добре съкровището, което имаше.

Само че Меги бе повече от флирт, той все повече се привързваше към нея. Бе станала като наркотик за него. До сега не бе срещал друга като нея. Тя го бе изкарала от успешната кариера и съвършен брак.

Меги не знаеше какво е морал. Веднъж призна:

– Не знае броя на мъжете, с които съм спала, – погледна го изненадано и се усмихна. – Да не мислиш, че си водя статистика.

Тя пиеше прекалено много и от време на време посягаше към наркотиците. Беше от жените, които той презираше и мразеше, затова не можеше да си обясни:

– Какво всъщност правя при нея, освен че се наслажавам на секса с нея?

За него това бе опасно, защото бе открил невероятен източник на вълнение.

Животът му вървеше към провал, ако не се осъзнаеше и отърсеше, нищо хубаво не го очакваше.