Рени днес обвини съпруга си Гошо:

– Ти не си никак забавен.

Гошо се зае сериозно с въпроса.

За десет минути състави електронна таблица, в която отрази колко страхотно си прекарва времето.

Извика Рени и започна да ѝ обяснява:

– Ако погледнеш 3 лист 36 колона, можеш да забележиш една от подкатегориите, поради които аз съм забавен човек.

Рени само недоверчиво присви вежди, а Гошо въодушевено продължи да обяснява:

– Невероятен съм в Excel. Освен това умея да разказвам вицове. Обичам да се ровя в различни данъци, като не забравям да платя нашите…..

Рени само недоволно завъртя глава.

Гошо реши да я впечатли като започна да ѝ обяснява как функционира пътуването във времето във вселена на Marvel:

– Ако разбереш как работи квантовия свят, тогава ще ти стане ясно как …. Ей, скъпа, слушаш ли ме изобщо?

Рени недоволно измърмори под носа си:

– Харесва ми, че си толкова организиран, но честно казано, иска ми се да си малко по-спонтанен и далеч по-малко аналитичен.

И тя си спомни как миналия месец, когато искаше да си вземе котка, той ѝ представи 62 причини, че това не е добра идея.

Можеше просто да ѝ каже:

– Не харесвам котки.

Май двамата трудно ще се разберат.

Стефка бързо се убеди, че се е сдобила не просто с домашен любимец, а с нещо повече от това.

Подариха ѝ куче, което тя нарече Пепи.

Животното доказа не веднъж, че главата му е пълна с разнообразни лудории.

Един ден Пепи успя да затвори котката, живееше в този дом много преди това, в собствената си клетка.

Тя не бе особено щастлива от случилото се и непрекъснато мяукаше, докато бе освободена от „затвора си“.

За разлика от нея Пепи бе много радостен.

Той се усмихваше, осъзнавайки, че нападението и затварянето е сто процента успешно.

Стефка галеше новия си любимец и усмихвайки се казваше:

– Как можеш да му се ядосаш. Вижте колко е сладък!

Под планината се появи малко ручейче. След появата си то се втурна надолу в равнината и запя:

– Аз съм най-доброто.

Въпреки, че още не осъзнаваше какво е това.

Пред него имаше огромна гора, следваше поле, села и градове.

Когато видяха, че поточето бе пораснало вече и се опива от надигащата се сила в него, го посъветваха:

– За да стигнеш до морето, трябва да се пребориш с вятъра, да устоиш на сушата, да дадеш вода на хората и животните, да завъртиш тежките колела на воденици. Трудно е, но не е неизпълнимо. Просто трябва да се слееш с останалите потоци.

– Не, – отсече то, – аз съм необикновен.

Видя голяма река. Мушна се незабелязано в нея и заплува към морето.

А тя дори не го забеляза. Теглеше кораби, осигуряваше светлина, пазеше каракуди и сомове от рибари и котки. Дори не усещаше колко много работа вършеше.

Измина пролетта. И лятото си отиде. Дойде септември и реката преля.

Пред нея се откри морето.

Тогава ручейчето скочи отстрани и извика:

– Аз наистина съм необикновен, стигнах до морето!

Изведнъж то забеляза, колко много такива „необикновени“, като него, имаше в реката и се засрами.

Хората отдадоха благодарности, мостове и насипи на реката, която вършеше обикновени неща, но необходими за земята.

В част от семейство Стоянови се зароди желание да си имат котка. Майката и децата бяха „за“ домашен любимец, но бащата бе против.

Най-накрая Антон, главата на семейството се съгласи с уговорката:

– Добре, имаме нужда от помощ за намаляване на популацията от мишки в нашия дом.

Решено бе котката да се вземе от местния приют за животни. Така щяха да подкрепят добрата кауза.

Там си избраха възрастна черна котка.

От приюта им дадоха строги инструкции:

– Още от първата седмица трябва да установите определен режим на хранене.Така котката научава, че вашия дом е мястото, към което тя принадлежи и че винаги там ще намира храна и ще бъде безопасно за нея.

– Ако я храним без режим, тя няма ли да разбере това? – попита Антон.

– Не, – усмихна се служителката от приюта, – но ако реши да се скита, тя винаги ще се връща във вашия дом.

Антон вдигна рамене и добави:

– Щом е необходимо …., но това няма значение, за нея ще се грижат децата и жена ми.

Ако не познаваме истинския си дом, завинаги сме изкушени в напразно търсене на доброта, любов и смисъл на живота си.

Има много гласове, които ни примамват с лесни обещания да решат проблемите ни или да ни осигурят „мъдрост“ за вълнуващо бъдеще, но ако искаме да живеем наистина, трябва да останем в Исус.

Минка бе много малка, но жадно поглъщаше всяка дума или звук. Така тя научи, че котката казва „мяу“, кучето – „бау“, враната – „га“, …

Един ден родителите ѝ я оставиха да гостува при дядо си и баба си.

Тук за Минка имаше много интересни животни и тя най-старателно запаметяваше, кое как вика.

Веднъж тя отиде с дядо си да пасе кравата. Цял ден гони пеперуди и мушици по поляната. Бе очарована от черните точки по червения гръб на калинката.

Лошото бе, че не можеше да разбере какви звуци издаваха тези страни същества.

На връщане дядо ѝ се спираше и бъбреше със свои приятели, а малкото момиченце подскачаше наоколо и откриваше още мълчалива малки животинки.

Когато почти стигнаха до портата, Минка радостно ускори крачка.

Дядо ѝ съвсем не бе очаквал това, спъна се в един корен и падна. Той хвана здраво повода на кравата и се опита да я спре. В същото време старецът правеше несполучливи опита да се изправи.

За да примами животното от устата му излизаше само:

– Му-му-у ….

Минка видя всичко, плесна с ръчички, изтича при баба си и започна да вика:

– Кава пада, кава пада ….

Притеснена баба ѝ притича да разбере, защо кравата е паднала.

Когато стигна портата, тя се успокои. Помогна на дядото да стане, а кравата бе отведена в обора.

Дълго време след това двамата старци се опитваха да обяснят на внучката си:

– Не кравата, дядо падна.

– Вика му-у-у, – упорстваше Минка.

– Дядо ти не е крава, – смееше се баба ѝ, – дори и да вика „Му-у-у“.