За всекиго по нещо

Лондонските двуетажни автобуси превозват индийски войници по Северна Франция.

Автобусите „B-type bus“ са се появили през 1910 г. Към 1914 г. вече е имало две хиляди и петстотин такива автобуси.

„B-type bus“ е развивал скорост до 25 км/ч. В началото на Първата световна война тези автобуси били „призовани на война“.

Използвали се като камиони, за превозване на войници и като болнични коли.

Автобусите не били предназначени за излизане извън града. Шофьорът трябвало да си пригоди нещо като одеяло,за да се защити от вятъра.

В едно семейство имаха куче, кръстоска на английски булдог с неизвестна порода куче. То имаше забавен вид, но и сериозен дефект.

Заради намалената носоглътка, която имаше по линия на булдога, но с напълно нормална физиономия и шия, от другото куче.

Песът вместо обичайното ав-ав, издаваше звуци подобни на „ма“, „да“ и „на“. С времето дефектът се превърна в интересна способност. Кучето съвсем ясно казваше: „да“, а после и думата „мама“, което забавляваше всички познати.

Веднъж, когато стопанката разхождаше Робин, така нарекоха кучето, се появил един тип със куче.

Самодоволен с претенциозни маниери. Не много приятен с късокосместо коли на каишка, което изпълняваше безупречно всички упражнения на площадката: Прескачаше препятствия, бягаше по греда и т.н.

Когато непознатият се измори да демонстрира с игри своя питомец каза:

- Той е най-добрия в страната и това естествено го дължи на мен. Аз съм най-големият гений по дресировка и обучения на кучета.

След това високомерно изгледа Робин и пренебрежително каза:

- А вие имате непонятна кръстоска. Глупави кучета няма.

Стопанката на Робин не искаше да спори. Погледна към своя питомец и каза:

- Да, глупави няма нали, Робин?

Песът вдигна тъжните си очи и ясно отговори:

- Да, мама, – и виновно наведе глава.

- Няма нищо, не се разстройвай, – подкрепи го позната, която минаваше от там и продължила с тях по пътя.

А гениалният дресьор още дълго стоеше с отворена уста и изцъклени очи.

Милена е естествена блондинка. Не можеше да се каже, че е глупава, но като се казва и при по-старите жени се получават гафове.

Заболя я ухото. Джипито  ѝ предписа преди лягане да пъха тампон от памук в ухото, който предварително е намазан с мехлем. Дори ѝ бе обясни, как да го направи.

Но за беда, тампона остана в ухото, то стана горещо, а болката непоносима. Трябваше нещо да се направи.

Милена взе такси и отиде направо в болницата. Почака в приемната, докато сестрата я покани да влезе в кабинета.

Доктор Добромиров бе много уморен, тази нощ им бяха докарали хора от две катастрофирали коли, след това имаше пребит младеж след запой с приятели, един инсулт и инфаркт на двама възрастни, … с други думи много тежка нощ.

– Кажете от какво се оплаквате, – уморено каза Добромиров.

– Тази седмица ме болеше ухото, ходих при нашият лекар и той ме посъветва … – и тя му разказа цялата процедура с тампона и какво се бе случило.

– Елате и седнете на този стол, – каза Добромиров – и се приготви да измъкне от ухото на девойката чуждото тяло.

Приготви инструментите си и насочи огледалото, което висеше на челото му към злополучното ухо.

Той внимателно го огледа, но там нямаше нищо, смръщи вежди и високо каза:

– Странно, но в това ухо не виждам никакъв тампон.

Милена мило му се усмихна:

– Не е изненадващо, защото, това е другото ухо.

Добромиров повдигна рамене изненадано и попита:

– А защо не ми казахте още в началото?

– Вижте, аз не съм лекар. Та вие дори не ме попитате, кое е ухото. Предположих, че това си е някаква ваша методика ….. и не се намесих, не исках да ви се бъркам в работите.

Добромиров въздъхна дълбоко, загадъчно се усмихна и освободи ухото ѝ от тампона, който и създаваше неприятности.

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?

Луанда е столицата и най-големия град в Ангола. През 2008 г. той е признат за най-скъпия град в света.

Основната причина за високите цени на стоките и услугите в града, а също и инфраструктурата е тридесетте годишната гражданска война.

Печалбите на чуждестранните компании, които са били получени за сметка на добиването на нефт и елмази, създават повишено търсене на висококачествени жилища, скъпи коли и ресторанти, както обувки и дрехи.

Докато по същото време по-голяма част от гражданите на страната живеят в крайна нищета. В страната почти всички храни са вносни. За това цената на един литър мляко надвишава 200 лева, а тристаен апартамент под наем 500 000 лева на месец.
В периода от XVII до XIX век Луанда се превръща в един от най-големите центрове на търговия с роби. Заедно с подвластните португалски територии през пристанището за изведени около три милиона негри.