Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Вечерта беше топла, а небето изпъстрено със звезди. Седяха на масата отвън и се наслаждаваха на тихия ветрец, който леко докосваше клоните.

Той ѝ се усмихна и предпазливо попита:

– Извинявайте, мога ли да ви задам един личен въпос, без да ми зашлевите шамар?

– Мисля, че все още мога да контролирам ръцете си, дори когато някой ме предизвика, – усмихна му се тя насърчаващо.

– Никои родители не кръщават дъщеря си с мъжко име, – погледна я изпитателно и продължи. – Можете ли да ми кажете как е истинското ви име?

Тя погледна ръцете си, за да види дали няма да се задвижат сами, а след това спокойно каза:

– Десислава.

– Но това е много хубаво име. Защо не го използвате?

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по масата.

– Опитай се да го използваш, – изсъска бясно момичето. – Ти не можеш да разбереш какво е да те наричат Деси, Слави, Дес, ….

– Но Десислава Михайлова звучи доста атрактивно, – опита се да я убеди той.

– Тъкмо за това и го шкартирах. Писна ми да бъда подценявано момиченце….

Дали името, което бе избрала и помагаше да се чувства по-значима, силна и обаятелна?!

Всяка сутрин преди зазоряване той тръгваше на разходка. Час по-късно се връщаше попил шума на града и звуците на градините, които после добиваха плът в поезията му.

Но тази сутрин не беше ходил много надалече, защото когато си дойде зората току що се бе сипнала и нощта все още витаеше във въздуха. Тишината го съпровождаше неохотно.

– Какво се е случило, – попита го разтревожена  жена му.

– Улиците са пълни с хора, – въздъхна той, – бездомни, отчаяни и гладни.

– Погледни! – извика възторжено жена му. – Виж как слънцето сияе, – продължи възторжено тя, искайки да разсее тъгата впримчила се в утрото.

Сноп лъчи огря предната част на къщата. Те плиснаха вратата на балкона и потопиха коридора в светлина.

Слънцето се издигна над големите корони на дърветата. Прозя се и се протегна. Провря многобройните си лъчи между листата и клоните, и събуди всичко живо там.

– Знам, че каквото и да се случи, Бог няма да ни остави, – добави жената и плътно се прилепи до мъжа си, вперила поглед напред с тревога…..

Като начало нека да уточня какво точно имам в предвид. Всички преминаваме през това.
Вие заспивате и започвате да „летите“, не можете вече да контролирате мислите си, а те започват да генерират сън и изведнъж опаааа …… Неочаквано рязко „падате“ и се събуждате.
Дори не знам как да назова това явление….
За него съществува сложно непреводимо словосъчетание „hupnicjerk“, но ние все едно стигаме до въпроса: „Защо става именно така?“
Отговор естествено няма, но съществуват теории, които се мъчат да обеснят това явление.
Според една от тях, организмът е изработил такава реакция, защото имало е време, когато сме спали по клоните, по скалите или на други „удобни“ височини.
Това се случва, когато човек започва да заспива, с други думи тялото напълно се отпуска, т.е. това е пряк механизъм, който ни спасява при падане от високи места по време на сън.
Но човек не е спал толкова често на такива места, за да си изгради такъв рефлекс.
Други учени предполагат, че това забавя всички процеси в организма, но за това няма никакви доказателства.
Въпроса остава открит. Вие също можете да предложите някоя хипотеза. Ако я докажете, ще сте първия, който ще знае, защо се получава така.

Делото на Кирил и Методий е велик принос в оформянето на християнски корени.
Културното наследство, завещано от солунските братя на славянските народи, е плод на тяхната вяра, която те посяват у своите последователи. По-късно от нея израстват нови клони, раждащи изобилни плодове. Те обогатяват онова мисловно и художествено достояние, за което целият свят им е признателен . От тяхното свидетелство могат да се поучат днес всички. Европа трябва да се завърне към своите християнски корени.
Историческият опит показва, че възвестяването на християнската вяра не унищожава, а напротив проявява истинските човешки ценности, огрени от светлината на Христовото благовестие. Тя допринася за преодоляването на противоречията. Ориентира към разбиране на отношенията между хора, които не само търсят своите права, а и истината. Вярата е вечен порив, неутолима жажда. Разбирателството и съпричастността са основни измерения на човечността, стремеж да разбереш, да разшириш своя хоризонт.
Силата, която сближава вярата и културата е свързана с истината за Бога и действителността като цяло. Колкото повече една култура свидетелства за истината, толкова повече тя ще бъде в състояние да се оприличи на нея.