Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Вальо целия се тресеше от плач:

– Не е честно! Никой не може да избира родителите си. Защо тогава ме упрекват несправедливо?

Дядо Вълчо чу воплите му и каза:

– Виж как цар Йосия направи своя избор в началото на царуването си.

Вальо веднага се настрои да слуша поредната история на дядо си. Той много обичаше такива, защото от всяка една, научаваше нещо ново.

– „Той върши това, което бе право пред Господа, като ходи напълно в пътя на баща си Давида, без да се отклони на дясно или на ляво“, – дядо му цитира стих от Библията, а след това добави. – Той се е върнал назад, намерил е прародител, достоен за подражание и е решил: „Ще бъда като него“!

Вальо попита дядо си:

– Какво искаш да кажеш?

– Не можеш да избираш родителите си, но можеш да избереш своя наставник, възпитател или съветник. С други думи казано този, на който ще подражаваш.

– А какво е станало с цар Йосия? – поинтересува се Вальо.

– Той избрал Давид, който бе избрал Бога, затова в живота му нещата започнаха да се нареждат. Йосия разби идолите, събори олтарите.

– Интересно, не бях чувал тази история, – заинтригуван сподели Вальо.

От къде ще я чуе, когато родителите му не бяха християни като дядо му и не четяха Библията?!

Старецът продължи:

– Йосия все едно е казал: „Това, което бащите ми са учили, аз не го приемам. Това, което те прегърнаха, аз отхвърлям“. Йосия беше намерил Бога на Давид и Го беше направил свой.

– А аз кого да последвам? – тръсна нервно глава Вальо.

Старецът потупа внука си по рамото и го посъветва:

– Ти можеш сам да направиш избор за пътя си, който ще поемеш, но внимавай кой и какво избираш.

Стефан бе мисионер и пътуваше от църква на църква и от място на място.

Една дъждовна вечер той бе сам зад волана, а му предстоеше дълго пътуване.

Притеснен от ситуацията, той се помоли:

– Господи, помогни ми да остана буден през целия път и да стигна безопасно до мястото, където ще служа.

След няколко минути на пътя му помаха човек край шосето. Стефан обикновено не взимаше стопаджии, но този път си каза:

– Вън вали. Този човек ще се намокри, а после може да се разболее. Я по-добре …

Той спря колата и покани човека да се качи.

Стефан много се зарадва, когато разбра, че непознатия е християнин, който имал приятели, които като него вършили Божието дело.

Двамата се смееха и споделяха различни истории.

Изведнъж Стефан извика изненадано:

– Зазорява се. Изобщо не усетих как мина времето.

Непознатият мъж каза:

– Трябва вече да слизам. Стигнах …

– Преди да се разделим нека изпием по едно кафе, – предложи Стефан.

Непознатият се съгласи и двамата влязоха в крайпътното кафене. На раздяла си обещаха да се молят един за друг.

Дъждът бе спрял и слънцето ярко осветяваше всичко.

Стефан тръгна към колата и спря:

– Забравих да го попитам за името и да му взема телефония номер, – плесна се по челото той и се върна обратно в заведението.

Изглежда човекът си бе тръгнал.

– Извинете, – Стефан се обърна към келнера, – на къде отиде мъжът, който беше тук с мен?

– Мъж ли ? – изумен го погледна келнерът. – Тук бяхте само вие. Дори се изненадах, че поръчахте две кафета.

Стефан погледна към масата, където бе седял и видя, че другата чаша бе все още пълна.

Докато се връщаше към колата си, той изведнъж си спомни:

– Вън валеше, а човекът, когото качих в колата си не бе мокър, а чадър нямаше.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!

Младен отново се бе провалил. Той гледаше виновно баща си и тихо мълвеше:

– Съвсем не исках, ….. но така се случи.

Баща му го гледаше строго и очакваше много повече, но така и не го получи. За това покани сина си да седне и му каза:

– В Южна Америка расте странен вид лоза, известен като матадор.

– Матадор на испански не означаваше ли убиец? – попита Младен.

– Да, – усмихна се бащата. – Това растение със сигурност си е спечелило това име.

Младен се приготви да слуша. Баща му бе пълен с какви ли не истории, а той обичаше, когато той разказваше някоя от тях, защото във всяка се съдържаше поука.

– Матадорът започва живота си, растейки в подножието на някое дърво, – започна бащата. – Първоначално изглежда като безобидно малко растение, но докато расте, той безмилостно се вие ​​около дървото. Проправя си път към върха и бавно го задушава. Когато матадорът достигне върха на дървото, цъфти изобилно, сякаш празнува убийството, което е извършил и все едно се провъзгласява за победител.

Младен въздъхна. Баща му го изгледа изпитателно и продължи:

– Много навици в живота ни са като тези на матадора. Първоначално изглеждат безобидни, но оставени без контрол, стават опасни. Трябва да победиш лошите си навици, в противен случай те ще те победят и постоянно ще патиш.

Още докато слушаше историята, Младен се досети, какво щеше да го посъветва баща му.

– Трудно ще ми бъде да ги победя, – тъжно констатира Младен.

– Ти не си сам, – потупа го по рамото баща му. – Обърни се към Бога. Той няма да ти откаже и ще ти помогне.