Бяха навлезли доста навътре в пещерата. Вътре бе тъмно и влажно. Лозан светна с фенерчето и огледа стените, но светлината се губеше между вдлъбнатините на скалите и те трудно можеха да видят нещо.

Любен отвори раницата си и извади дистанционно управляема количка. След нея измъкна и лаптопа си.

– Това ще ни помогне ли изобщо? – засмя се Дина. – С камерата ще бъде още по-бавно.

– Освен камера тук е монтирано и лазерно картографиране, – поясни Любен.

– Това пък какво е? – недоверчиво, но с любопитство погледна Лозан към Любен.

– Докато управлявам дистанционно миниатюрния автомобил из пещерата, лазерът ще измерва разстоянията до стените и повърхностите и ще препраща получените резултати към лаптопа, а той ще конструира триизмерен образ.

– С помощта на този дребосък ще видим цялата пещера? – попита изненадана Дина.

– Системата ще генерира графично изображение на това, което можеш да видиш при нормално осветление, – поясни Любен. – Когато се включи светлината на фенерчето върху количката, видимото изображение автоматично се налага върху генерираното от компютъра. Връзката между отделните части на системата се осъществява от този малък предавател, който служи и за ориентир.

– След колко време ще заработи това чудо? – попита нетърпеливо Дина.

– Трябват му само няколко минути да събере и обработи информацията, – каза Любен. – Максималната скорост на автомобилчето е 60 км/ч. Моята работа е да го прекарам от единия край на пещерата до другия. Лазерът и компютърът ще направят останалото. Така ще получим общ изглед на това, което е в пещерата.

Любен постави автомобилчето на пода, стартира програмата от лаптопа и задвижи миниатюрната количка с дистанционното. Автомобилчето изчезна в тъмнината осветявайки пътя си с монтираното на него фенерче.

Любен насочи вниманието си към дисплея на лаптопа. След десет минути автомобилчето обиколи пещерата и се върна там, от където бе тръгнало.

– Страхотен си, Шумахер! – пошегува се Лозан.

– Все пак има полза и от електроните игри, – засмя се Любен.

На дисплея се появи груба картина на пещерата в триизмерен образ. Любен чукна още няколко клавиша и изображението стана по-ясно.

Сега те виждаха много добре всичко от пода до тавана в цялата пещера.

 

Когато драматургът Бърнард Шоу обядвал в един известен ресторант, при него дошъл диригентът на оркестъра и попитал:

– Какво да изпълним във ваша чест?

Бърнард Шоу, който не харесвал силната музика, отговорил:

– Можете да изиграете една игра на шах или карти.

Пазачът почука и зачака отговор. После отвори вратата и влязоха в стая облицована с груб камък.

Един мъж седеше с кръстосани крака в средата на стаята.  Четеше на бледата светлина Корана. Не вдигна поглед и не ги поздрави.

Тактиката му за надмощие не впечатли Ефросина.

– Знаеш ли кой съм? – попита той, след като почтително затвори книгата.

– Дяволчето Фют? – реши да го подразни Ефросина.

– Ще бъдеш ли моят Ян Бибиян?

– Без мене в тази игра.

– Това не е съвсем по вкуса ми, но съм сигурен, че може да се уреди нещо.

Ефросина нямаше желание да го остави да се преструва на нещо различно от чудовището, което всъщност бе.

– Никой не знае истинското ти име, но си известен като Джема. Искаш да унищожиш Израел и да създадеш ислямска държава, която ще се простира от Афганистан до Мароко. А ти ще си… султан ѝ?

– Не съм сигурен каква ще е титлата ми – отвърна  Джема. – Султан звучи добре. Хареми, дворцови интриги ….

Джема я изгледа предизвикателно:

– Вашият Христос е казал: „Блажени миротворците“. Знаеш ли, че той е и пророк на исляма? Не последният, разбира се. Последният е Мохамед, но вашият Спасител е признат за велик учител.

– И моята, и твоята религия боготворят Исаак и Авраам, – каза Ефросина.

– Но вие не вярвате в Неговите последни послания до последния му избран пророк, в святите му думи, написани чрез Мохамед и изложени в Корана.

– Моята вяра започва и свършва със смърт и възкресение.

Джема сдържа хапливия си отговор и каза:

– Вярваш ли, че си блажена? Че си благословена?

– Вярвам, че работата да се сложи край на насилието е благословена.

Той кимна.

– Добре казано. Но защо? Защо искаш мир?

– Нима не е очевидно?

Ефросина беше очаквала словоизлияния за злините на Запада, с които да оправдаят масовите убийства. Беше слушала записи на техни ръководители и бе гледала десетки видеозаписи с фанатизирани мъченици.

Тя искаше да разбере с какво  Джема се различава от тях, макар че разликата в случая бе без значение.

– Мирът означава застой и криза, – каза  Джема. – Когато човек живее в мир, душата му атрофира, а творческият му дух умира. Единствено в стълкновение ние сме съществата, за които Аллах ни е предназначил. Войната води до смелост и саможертва. А какво носи мирът? Нищо.

– Мирът носи процъфтяване, прогрес, благосъстояние, благоденствие и щастие.

– Това са плътски неща, а не духовни. Твоят мир иска само по-голям телевизор и по-лъскава кола.

– А твоята война носи страдание и отчаяние, – противопостави се Ефросина.

– Не удобството на луксозен дом, а опита от споделени трудности, ни сближава с Аллах. Не твоята демокрация, рок музика или порнографски филми. Те ни отвличат от истинската причина за съществуването ни. Единственото ни предназначение на земята е да служим на волята на Аллах.

– Кой знае каква е волята му? – попита тя. – Кой реши, че ти познаваш намеренията му по-добре от всеки друг? Коранът забранява самоубийството, а ти изпрати млад човек да разбие пълен с хора самолет.

– Той умря като мъченик.

– Не, – рязко възрази тя. – Ти си убедил едно хлапе, че умира като мъченик и че ще получи седемдесет и седемте девственици в рая. Не се опитвай да ме убедиш, че вярваш в това. Ти се опитваш да получи власт и да експлоатираш сляпата вяра на глупаци като този младеж, за да постигнеш целта си.

– Очевидно знаеш, че винаги е ставало дума за власт, – каза той. – Преди векове Англия е постигнала такава с помощта на флот си. ……. А с какво разполагат народите от Близкия изток, освен с готовността на някои от хората си да се самовзривят? Да, това оръжието е грубо. Но позволи ми да те попитам следното. Колко похарчихте за осигуряване на националната си безопасност, след няколко поредни нападение? Сто милиарда? Петстотин?

Числото бе по-близо до трилион, но Ефросина не отговори. Разговорът не вървеше, както очакваше.  Джема се разкриваше като човек, твърдо устремен към властта.

– Преди нападението срещу Световния търговски център един от петстотин хиляди мюсюлмани бе готов да стане мъченик. Оттогава броят им се е удвоил. Това са десет хиляди мъже и жени, готови да загинат в джихата срещу Запада. Наистина ли мислиш, че можете да спрете десет хиляди атаки?  В момента разполагаме с почти безграничен запас от доброволни мъченици и скоро ще започнем да ги използваме в нападения, които ще променят световните граници според моите представи.

Говореше не като фанатик, а като президент на корпорация, който излага плановете за разширяване на компанията си.

– Не прави това, – умолително каза Ефросина.

– Вече е прекалено късно да спрем.

Лицето му стана сурово и безжалостно. Ефросина едва не припадна.

– А твоята смърт ще е първият удар.

Венко беше изпаднал в лошо положение, но вината си беше негова. Той не забеляза кога Пенко бе преместил фигура и взе топа му. Царицата му бе притисната от двата коня на противника му.

Венко губеше играта, но единствена му утеха бе, че макар това да им беше петата партия, на Пенко му трябваха 15 хода повече, отколкото на предните игри, за да го победи.

Невена, съпругата на Венко, долови отчаянието на съпруга си и реши малко да разсее напрежението натрупало се в стаята.

– Венко, – каза Невена, – неприятно ми е да го кажа, но макар че най-силната фигура в шаха е царицата, самата игра се основава на женомразка представа за борба. Погледни само,  целта е да поддържаш един безсилен цар, като се жертват пешките, без някой да се интересуваш за състоянието им.

– Ако бях цар, – засмя се Венко, – щях да убия царицата, без да ми мигне окото.

– А това ще го задържи ли на власт поне още няколко минути? – подсмихна се малко и Пенко.

Невена представляваше комбинация от категорично мнение, желязна воля, без никакво търпение. От друга страна бе много красива и обичаше Венко от цялото със сърце.

Пенко засили атаката си срещу царя на Венко, като придвижи офицера си много напред. Венко вдигна ръце и се предаде.

– Дори и да те побеждавам, – каза Пенко, – имаш едно предимство пред мен.

Венко го погледна със съмнение.

– Така е приятелю, – наведе глава Пенко, – имаш прекрасна съпруга, а аз съм все още сам.

Той спокойно можеше да го каже на приятеля си, защото Невена току що бе излязла от стаята.

– О, ти си много добър в пленяването на царици, – Венко потупа по рамото Пенко. – Какво чакаш, действай?!

Радан се усмихна приятелски на Катерина, но тя остана с чувството, че ѝ се присмива. Беше я поканил, за да и покаже ателието си. Тя знаеше, че е добър в работата си, но за първи път прекрачваше прага на творческото му гнездо.

– Всички скулптори ли са ваши? – попита Катерина.

Радан я погледна, изразявайки  цялото си превъзходство. Тя се престори, че не е забелязала демонстрацията на прекаленото му голямо самочувствие и попита съвсем небрежно:

– Сигурно е много трудно да издялаш колона с фигури?

– Трудно ли? Съвсем не, – Радан е засмя като малко момче, за което всичко е лесно. – Всичките тези фигури са в мрамора. В него има мъже, жени, деца и всичко, което можете да си представите.

– Как  така? – скептично сви вежди Катерина.

– Е, просто трябва да се отстрани излишния камък, – самодоволно и наперено обясни Радан.

Катерина се насили и му се усмихна.

– Ами този херувим? – попита тя, сочейки мъж, който отчаяно крещеше. – И той ли е бил скрит в мрамора?

– Херувим ли? – попита учудено Радан. – От къде ви дойде това на ум? Херувимите са щастливи същества, те постоянно ликуват.

– Аз пък мислех, че като са близо до Бога страдат , защото осъзнават своето несъвършенство, – поясни Катерина.

– Глупости! – не се сдържа да изрази недоволството си Радан. – Тази фигура изразява една осъдена душа в ада. Нека да я оставим да се кае за греховете си.

Радан обърна поглед към скулпторите в залата и попита:

– Кажете ми, коя скулптура тук ви харесва най- много?

Катерина обходи всяка композиция, обстойно огледа всичко,  но погледа ѝ се спря на двама млади.

– Кои са онези двамата? – попита Катерина насочила погледа си в дъното на залата.

– Поздравявам ви за чудесния вкус! – каза Радан.

И двамата се насочиха към привляклата я композиция.

Когато приближиха достатъчно Катерина видя ясно лицата на фигурите. Имаше чувството, че и двамата копнеят да прекрачат през прозореца и да избягат в градината.

– Струва ми се, че съм виждала някъде този младеж, – каза замислено Катерина.

– Естествено, – възкликна развълнувано Радан. – Копирах я от изложбата, която сте посетили, но направих някои подобрения на самия образ. Ето, забележете сама разликите. Спокойното лице, което сте наблюдавали в музея, сега е останало без дъх от гонитбата на любимата.

Катерина бе вперила поглед в скулптурата и внимателно изследваше чертите върху лицето на младежа.

– Вижте колко е изненадан! – продължи настървено обясненията си Радан. – Жената, която силно желае се превръща в дърво, за да не позволи да я завладее. Бедният, жените са толкова жестоки …

– Каква странна история, – тихо каза Катерина. – И всичко това е скрито в каменния блок?

– Да, от самото начало, – очите на Радан засияха въодушевено. – Важна е идеята. Щом я имам, грабвам длетото и отстранявам излишния камък. Идеята, изненадващото хрумване, от него зависи всичко.

Двамата вървяха между скулпторите и Радан ѝ обясняваше защо е видял тази, а не друга фигура. Разкриваше ѝ каква идея е вдъхнала душа на едно или друго парче мрамора.

Скулпторите в тази работилница се наслаждаваха на живота и всяко предоставено им блаженство. Всичко изглеждаше леко и безгрижно, сякаш изкуството бе една грандиозна игра.