В началото на 20 век предприемач Хуго Цитц построил в Дрезден тютюнева фабрика Йенице. Избраният проект за нея напомнял на джамия в ориенталски стил. Тръбите сполучливо  били замаскирани под минарета.

Това решение било продиктувано от желанието за допълнителна реклама на продукцията на фабриката, а от друга поради опасения, че градските власти няма да разрешат строителството на обикновен промишлен обект близо до историческия център.

Днес Йенице е превърнато в офисни помещения.

Ветеринарът Петров не виждаше някаква възможност за спасението на това коте. Челюстта му бе разбита. На муцуната му имаше кора от кръв и гной от инфекция. Котето не можеше да държи устата си затворена и от нея висеше езика му.

– Трябва да го приспим. Не мога да му помогна, – каза тъжно Петров.

Но Мая, която го бе намерила да лежи близо до шосето, упорстваше:

– Това животинче има силно желание да живее. Навярно се нуждае от повече любов. Да знаете, до тук как мъркаше в колата.

– Котето е много малко за операция, – започна да обяснява ветеринара. – И как ще яде с такава уста?

– Аз имам в чантата си консерва за котки, – каза вдъхновена от идеята си Мая. – Нека да опитаме, дали ще яде.

Когато Мая остави кутията пред котето, то си пъхна цялата глава вътре и облиза целия сос.

И така дойде и решението за него.

– Взимам го в къщи с мен, – каза съвсем сериозно Мая.

– Добре, – съгласи се неохотно Петров, – ще ви дам за него запас антибиотици. А после каквото стане.

И той повдигна рамене и безпомощно разпери ръце.

Когато Мая го заведе в апартамента си, очите на котете станаха огромни.

– Изглежда като Смигол от „Властелина на пръстените“ – засмя се тя.

Така котето получи и името си. То прояви голяма издържливост и упоритост не само да оживее, но и да води нормален живот.

Мая го заведе в специална клиника, но там ѝ казаха:

– Котето ви не се нуждае от операция.

У Смигол остана твърд зъб с неправилна форма и очи като фарове, но това не му попречи да се сприятели с останалите котки и кучета в дома на Мая.

Тя често го прегръщаше и му шепнеше:

– Не мога да си представя живота без теб.

Дошло върху човека греховно желание. Ако той тръгнел на една страна, то вървяло след него. Тръгнел ли на друга страна, то навсякъде го следвало.

Нашепвало му, съблазнявало го:

– Хубаво ще ти бъде! Ще си прекараш чудесно!

– Първоначално да, а после, – мръщел се човекът.

Прехапвал устни, но това не помагало.

Желанието станало толкова силно, че го завладяло и човекът бил готов да съгреши.

Изведнъж блуждаещият му поглед попаднал на масата, където лежала Библията. Човекът сякаш се събудил и дошъл на себе си.

– Господи! – изстена човекът. – Моля Те, помогни ми!

И греховното желание го напуснало.

Тогава на човекът му станало ясно едно, че ако иска да победи изкушенията,  първо трябва да потърси Господа.

Един учител казал на учениците си:

– Когато пробваш да направиш хората добри, мъдри, свободни, въздържани и великодушни …..

– И успявате ли да ги направите? – прекъсна Матей учителя си.

– Когато се трудиш да изработиш всичко добро в учениците си, неизбежно ще дойде желанието да ги натупаш всичките …..

То бе малко червеникаво коте, а вече знаеше какво му харесва най-много на света. Разбира се, че е месо!  Не много, но достатъчно, за да утоли глада му.

Но, когато говорим за лакомство, нещата май стоят по съвсем друг начин…

Невероятно е, но това малко създание е готово на всичко, за да си вземе късче от това „неземно лакомство“.

Погледнете го, хванало се е за парчето месо, което стърчи от устата на огромно куче. Това смелост  ли е или неутолимо желание?

Кучето се изненада от тази наглост.

„Това пък какво иска? – мислеше си кучето. –  От къде се взе на главата ми? Виж колко е упорито само!“

Но песът не се ядоса на малкия нахалник, а уверено продължи да дърпа месото.

Котето нямаше друг избор, то се държеше за месото, упражнявайки цялата си тежест върху него.

Кучето мяташе парчето мръвка нагоре, надолу, настрани …. само и само да се отърве от натрапника.

В края на краищата страданията на малкото коте бяха възнаградени и то падна на килима с малко парче от месото. бързо го глътна и погледна отново към кучето. От устата му още стърчеше голяма мръвка.

„Колко малко успях да си откъсна, – помисли си котето, – О, не този път непременно ще успея!“

И малкото рижо кълбо продължи набезите си, но кучето предусещаше движенията му и навреме се отклоняваше в друга посока.

Гонитбата продължи още съвсем малко, докато песът глътна мръвката, а котето гледаше жално изчезващия „деликатес“.