Лошо ли бе времето или хубаво, нямаше значение. Младежите не преставаха да се събират и да обсъждат това, което ги вълнуваше.

Този път Миладин започна дискусията:

– В всяка старана има посолства на чужди държави. Правилата на съответния народ се прилагат в границите на посолството. То е убежище за сънародниците му.

Михаил се почеса по главата и добави:

– Като си помисля, виждам, че по подобен начин Бог е определил църквата като убежище. Тя трябва да е като едно райско кътче тук на земята.

– Е, да, – съгласи се Здравко, – тя е като предварителен преглед на Божието царство.

Крум подскочи:

– Тя е подобно на филмовите премиери, които привличат хората към предстоящия филм.

– Съгласен съм, – подчерта Михаил, – че църквата трябва да привлича хората към алтернативен начин на живот, който е отблясък на Божието царство.

– Вярно е, – плесна с ръце Димо. – В света може да има война, но в църквата трябва да има мир. Бедността, църквата е необходимо да замени с доброволно споделяне и даване, а расизмът с освобождение, справедливост и единство.

– Не всичко в църквата е идеално, – отбеляза Виктор, – за това често я критикуваме.

Димо поклати глава:

– Едно е да оценяваме честно църквата, но съвсем друго е да не я одобряваме. Нека внимаваме какво говорим и как се отнасяме към нея.

– Исус обича църквата, умря за нея и ще се върне да я вземе, – заяви Михаил. – Вместо да критикуваме, нека горещо се молим за Божията невяста.

Всички се съгласиха с това.

Минаха новогодишните празници, но една малка група пак се бе събрала във фоайето на магазина. Останалите, които идваха навярно още празнуваха.

– Светът ми изглежда по-разделен от всякога, – сподели Спиридон.

– Така си е, – съгласи се Марко. – Независимо дали става въпрос за политически партии, които не могат да постигнат съгласие относно основни въпроси, или религиозни групи, които бълват омраза една към друга, каквото и да казваме винаги има напрежение.

Севдалин наклони главата си на една страна, както обичаше да прави и каза:

– Ако показваме уважение, контролираме поведението си, избягваме безсмислените спорове, биваме съпричастни към другите, нещата стават по друг начин. Единствената ни цел трябва да бъде желанието да видим постъпките и думите им през тяхната призма.

– Трудно е да оставим различията си на страна, но не е невъзможно, – усмихна се Гечо.

– Е, ако имаме повече търпение, решим да не се обиждаме, не приемаме всичко лично, фокусираме се върху, онова което ни свързва,… – Севдалин сви четвъртия си пръст на лявата ръка и малко замълча.

А след това добави:

– Да обичаме хората, с които не сме съгласни, е единство.

– Последователите на Христос, – обади се и дядо Горан, той не можеше да пропусне да каже нещо за Господа, – не е достатъчно да цитират стихове от Библията, трябва любов и отзивчивост и всичко това да бъде истинно и с благодат.

Мирослав бе най-младият, но той веднага взимаше думата, щом се заговореше за Бог:

– Ако представим толкова добре Исус, че останалите да пожелаят да Го познават, Светият Дух е способен да ги накара да коригират всякакви гледни точки, които са несъвместими с Неговата истина.

Не всички събрали се бяха съгласни с последните мнения. Те все още не познаваха Господа.

Махатма бе от Индия. Там съществуваше кастова система. Това означаваше, че в каквато социална класа си се родил, независимо дали си богат или беден, в такава си и оставаш.

Системата разделяше хората и ги обвързваше с тяхното положение.

Махатма бе студент и един ден той чу за учението на Исус и си каза:

– Християнството може да бъде отговорът на кастовата система в Индия.

И веднага се отправи към християнската църква в града, където учеше, за да научи повече за учението на Исус.

Когато влязъл в църковната сграда, един мъж го посрещна с думите:

– Тук не можеш да се покланяш. Покланяй се със себеподобните си.

Махатма си тръгна и никога повече не посети християнска църква.

А същевременно си каза:

– Ако в християнството има кастова система, аз не искам да ставам християнин.

В тази история грехът се явява като отношение на превъзходство, което издига едни хора, докато унижава други.

Този начин на мислене съди хората въз основа на фалшиви заключения и неправилни възгледи, като прави едни по-висши, а третира други за по-низши.

Прави разграничения между хората въз основа на раса, класа или култура, а това убива единството в тялото Христово.

На това можем да противопоставим любовта.

Трябва да обичаме другите, независимо от тяхната раса, култура или класа, и да смятаме техните нужди за по-важни от нашите собствени.

Данчо със съжаление констатира:

– Стресът и прегарянето могат да ни накарат да проектираме болката и изтощението си върху другите. Обикновено те са тези, които са най-близо до нас.

– И аз съм го наблюдавал, дори и при себе си, – поклати глава Павел. – Неприятно е.

– Повечето реагират на прегарянето, като избухват в гняв и връхлитат на околните с ярост, докато животът им се разпада, – подчерта дебело Данчо.

– Изтощението може да ни накара да се затворим и да спрем да общуваме със съпругата или приятелите си, – продължи Павел.

– Под „общуване“ имаш предвид навярно за говорене? – попита Данчо.

– Но и слушане, – отговори Павел. – Вече не се чувстваме свързани с хората около нас и започваме да не ни е грижа за поддържането на тези взаимоотношения, а Бог ги е поставил в живота ни.

– След като не сте общували известно време, може да се развие негодувание, – отбеляза Данчо.

– Ще са необходими много усилия от наша страна, за да върнем баланса във взаимоотношенията си, – усмихна се тъжно Павел.

– Но ние трябва да постигаме мир и да се стремим към единство, – плесна с ръце Данчо.

– Да, – Павел наведе глава надолу, – след като сме прекъснали комуникацията с дадени хора, трябва се се свържем с тях и да компенсираме необходимото.

Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.