Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

Хора всякакви. Едно пъстро множество пъплеше и изпълваше улиците, особено днес, когато времето реши да се усмихне.

Дядо Слави и дядо Иван бяха седнали на пейката и си бъбреха. Множестото млади „изрисувани“ и наконтени, дадоха насока на разговора им. Те бяха възрастни хора, много видели и препатили, но държаха на морала и чистотата в обществото.

– Човешкото тяло е създадено така, че да не се нуждае от допълнителни корекции за съществуването си, – каза дядо Слави, като погледна намръщено червенокосата красавица с извити мигли, като на кукла, която мина край него.

Дядо Иван уловил погледа му тупна с ръка по коляното си и каза:

– А ние какво правим? Използваме козметика, парфюмерия, пластична хирургия, генетика, силикон…

Дядо Слави често обичаше да поучава. Намести се добре на мястото си и започна да говори, сякаш голяма тълпа от хора се бе събрала да го слуша:

– Човек от ранна възраст започва да корегира това, което му е дадено. За него то не е достатъчно добро.

Дядо Иван се усмихна:

– Каквото и да направи човек, то не остава безнаказано в живота. Аборт, евтаназия, …и какво става след това?

Дядо Слави продължи „словото“ си:

– Всички корекции, които си прави сам човек понякога са болезнени или водят до болести и увреждания.

Дядо Иван махна с ръка.

– Погледни, за всички тези „украси“ се хвърлят много пари. Ем си бъркат в джоба, ем не става тая дето са я решили.

Дядо Слави тъжно заключи:

– От всичко това човек не умира, но бавно и постепенно се унищожава.

Двамата старци си седяха на пейката, приказваха, но кой ли ги чуваше? Хората минаваха край тях, всеки устремил се нанякъде, без да се интересуват от нечии съвети и терзания.

В квартала много често се коментираше темата за браковете. Не веднъж групички, излезли пред блоковете в импровизираната градинака и чудно скалъпена детска площадка, се събираха и коментираха по въпроса.

Днес слънцето весело огря и даде надежда на хората за по-хубаво време. Те се измъкнаха от квадратните си студени „бърлоги“ и се разприказваха по пейките на припек.

Бай Васил повдигна кепето си, потърка с длан олисялата си глава и започна назидателно, като видя, че доста хора се събраха навън:

– Човек без семейство е като без основи. Няма сигурна почва, на която да стъпи.

Дядо Петър не остана назад и се обади бързо:

– Ако нямаш подкрепата, обичта, грижата и вниманието на близките, нямаш нищо.

– Без обич сме като птици с пречупени криле, – намеси се и Кера. – Ама кажи го сега на младите. Така им било по-добре, не им трябвали деца, да врякат и да им се завират в краката.

Атанаска въздъхна тежко:

– Какво знаят те?! Останах вдовица на 36 години, с мъжа ми нямахме деца. Разболях се и нямаше кой да ме погледне. Добре, че беше баба Пена от първия етаж, сама нямаше да мога да се оправя.

– Хората идват, приятели, колеги, – започна тъжно Гергана, – но не е като да имаш човек до себе си, който няма да си тръгне. Да те наглежда и да се грижи за теб.

– Това е смисълът на семейството, някой да знае, че друг мисли за него – каза Добрина, майка на три деца.

– Любовта не е само секс, а грижа, подкрепа, а това най-добре се усеща в семейството, – обади се Рангел свел тъжно очи надолу.

– Тръгнали да печелят много пари, да гонят слава, кариера да градят, но това не може да замени топлите и искрени отношения в едно семейство, – войнствено заяви бай Васил.

– Седим, говорим, ама и младите…. не слушат. Дай, Боже, да им се отворят ушите, та да се радваме на малки момиченца и момченца, които свои гнезда да свият, свои рожби да отгледат, – като благословия прозвуча гласът на баба Пена.

Дядо Петър и Стоян бяха застанали на припек. Днес слънцете се бе престрашило и показа глава между облаците. Далече бе пролетта, но хората се рават и на малко топлинка, дошла изненаващо в студа.

– Днес хората не питат кой им дава времето и защо им го дава, – засмя се дядо Петър.

– Не е ли странно, че някои се чуят какво да го правят – намусено отвърна Стоян.

Той беше едър българин и от работа не се плашеше, само да има такава.

– Поглени ги на работните им места. – махна недоволно с ръка Стоян. – Гледат само как как да им мине времето, с какво ли не го запълват. Пият кафе, пушат цигари и от време на време си поглеждат часовника, не е ли време за обяд или да си вървят вече.

– Ще дойде време,  – каза дядо Петър, – когато ще ни зададат въпроса: Какво направихте със времето, което имахте?

Двамата гледаха минаващите хора и замълчаха, всеки вглъбил се в мислите си.

– Знаеш ли, коя е най-безспорната инвестиция за добре употребявано време? – наруши мълчанието дядо Петър.

– Коя? – попита с очакване Стоян.

– „Огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“  – каза тихо дядо Петър.

– Е, ако хората правеха всичко това светът щеше да изглежда по друг начин, – призна Стоян.

Посадил дядо ряпа. Обикаля я от време на време и я оглежда.
– Дядо махни химикалите и препаратите от мен, аз още съм малка, – казала ряпата.
– Стар съм аз, а здравето ми отиде, – оплаквал се дядото.
Минало време ряпата пораснала и станала голяма. Викнал дядото:
– Тичай, бабо!
Бабата вечно недоволна от дядото се обадила:
– Когато те викна, да ми помогнеш, ти все си зает, а сега си се се разкрякал, все едно те колят. Ида де, ида.
Започнали двамата старци да дърпат заедно, но ряпата не се поклаща.
Викнали внучката.
– Ето готова съм, – обадила се внучката. – Давайте по-бързо, че закъснявам за дискотека.
„Дърпат и опъват, ряпата не се поклаща“. Викнали кучето.
– Кучешка работа, – разджавкало се кучето, – най-тежкото на мен все се пада, ама признава ли ти го някой?!
„Дърпат и опъват, ряпата се непоклаща“. Викнали котката и тя да помага.
– Аз без валериан не работя, – размяукала се котката. – И махнете това куче от тук имам алергия към кучетата.
Накрая след дълги уговорки и тя дала една лапа, но ряпата не помръднала.
Най-накрая дошла и мишката, може ли без нея.
Напънали се всички заедно и ряпата излязла.
Е, приятели, ако в една обща работа, всеки търси своето си, никаква няма да я свършите. За това активирайте мрънкащите, недоволните и нежелаещите в работата, за да не се превърне тази приказка в баснята „Орел, рак и щука“.