Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Боби се разхождаше из боровата гора. Оглеждаше земята , наслана с борови иглички. В нея сякаш виждаше майсторските покривки на кака Деша.

Боби измерваше на око високите дървета дървета отгоря  надолу и обратно. Реши да ги преброи, но една скоклива катеричка привлече вниманието му. Тя имаше разкошна рунтава опашка. Подскачаше от клон на клон като пружинка.

Изведнъж се появиха още три. Те сякаш се гонеха и играеха по клоните.

Една от тях внезапно тупна на земята. Тя погледна Боби с живите си любопитни очи и се сви на топка. Когато Боби направи крачка към нея, тя бързо полетя към клона над главата му.

Постоя малко, след това се изкачи по-нагоре. Когато почувства, че вече не е застрашена, замря и започна да наблюдава Николай, застанл зад гърба на Боби.

– Тук е пълно с тях, – засмя се Николай. – Искаш ли да ти я подаря?

И той се прицели в красивото животинче.

– Ще я препарираш и ще си я гледаш вечно, – подхвърли Николай.

Нещо трепна в душата на Боби.

– Недей! Не бива! Какво ти е направила животинката.. Аз обичам животните. Знаеш ли колко изхвърлени животни съм приютил в дома си. Бог е създал животните, за да напомни на човека, че има по-добри същества от него.

Последваха три изстрела и три шишарки тупнаха на поляната.

“ Нима  ще посегне на животинчето, за да го превърне в кожа и вата?“ – помисли си Боби.

Боби погледна приятелят си. В този момент Николай му се струваше чужд и противен.

В Русия, Канада и Северна Европа, на територията надвишаващи 45 градуса северна ширина, изследователите отбелязват увеличение на зелената покривка.
В продължение на 30 години тя се е увеличила с 40%. Тундрата буквално цъфти и там има не само пълзящи растения, но реални високи храсти.
Учените са много обезпокоени от този факт, те вярват, че за това е „виновно“ увеличението на концентрацията на въглерод в атмосферата на Земята. Този газ е основният източник на храна за растенията.
Според експерти, климатолози, днес Арктика се затопля два пъти повече, в сравнение с останалата част от планетата.
Фантастичното ѝ и бързо озеленяване до нищо хубаво няма да доведе, защото разпространението на дървета и храсти „работи“ за глобалното затопляне.
Растенията са много по-ефективни да задържат топлина, отколкото голата тундра.
Последствията от глобалното затопляне ще засегне не само Арктика. Африканския Сахел, сухите райони на Индия и Западна Австралия  също отбелязват буен растеж на растителността.

Хуманитарната проектна организация Orkidstudio за 8 седмици е завършила работата по новия дом за деца в неравностойно положение в Кения.
Приютът „Св. Иероним“ е построен с помощта на торбички, пълни с пръст, рециклирана дървесина и система за събиране на дъждовна вода, която предлага на живеещите в него независим източник на вода.
Площта на детския дом е около 396 кв. м. Тя е разпределена в две двуетажни сгради, като всяка стая е предназначена за четири деца, има и допълнително помещение за четене и учене.
По време на сроителството, при изкопаване на основите се е събрало голямо количество глинеста почва. С тази почва са запълнени 4 хиляди чували за зърно и са били наредени като тухли за изграждане структура на сиропиталището.
Този евтин метод на сградното строителство е много подходящ за райони с ниски доходи. Торби с почвата ефективно абсорбират слънчевата топлина, помогайки да се съхрани топлината за през нощта и поддържането на постоянна температура в помещението.
В чувалите също са поставяли и дървесини отпадъци от дървопреработващата промишленост.
На покрива е инсталирана система за събиране на дъждовна вода и кран за обществено ползване, който осигуряват уникален източник на чиста течаща вода.
Околната обшивка на зданието се състои от стволове на дървета, отпадъчен продукт от дървообработването.
Слънчевите батерии за такава сграда не биха били никак излишни, но тъй като се оскъпява проектът, обекта е включен към централната електрическа мрежа.

Поредният бурен морски вятър духаше със все сила, докато се провеждаше поредното събрание на въздържателите. Този път то намери място в един много студен салон.

Дъждът блъскаше по прозорците, а вятарът огъваше дърветата и пръскаше мокрите листа по стъклата, но ораторът беше вдъхновен, а публиката ентусиазирана.

– Че алкохолът не е хранителен…., – загърмя гласът на скоро реформиралия се пияница, доскорошен капитан на потънал кораб, – Че води до нездавословно буйстване….Че втвърдява мозъчните тъкани е доказано от всеки научен анализ. Питайте всеки корабен капитан, какво предизвиква бунтовете на кораба и той ще ви каже – алкохола. Попитайте в полицията, кое прави хората престъпници? Отговорът отново е алкохолът. Помиследе за разходите! Колко хляб може да се купи с пари похарчени за тази упойваща течност? А колко домове могат да се построят за тези, които нямат покрив над главата си?

Публиката възторжено аплодираше капитана, който се отегли за да направи място на следващия говорител. На стената беше проектиран екран и слушателите очакваха, освен приказки, да станат свидетеле на някакво шоу.

Следващия оратор се оказа доста ревностен към каузата:

– Практикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.

Той посочи осветеното тяло и каза:

– С помощта на този мощен микроскоп върху екрана ще получите доказателството, че поглъщането на дестилиран спирт е равносилно на пиенето на отрова. Чрез опияняващата течност разтройваш ума си, разбиваш семейството си, дори не прощаваш и на собствено си тяло, защото чрез алкохола го унищожаваш.. Погледнете на екрана. Под микроскопа поставям тази чаша с чиста вода. В нея виждате множество плуващи микроби.

С капкомер той бръкна в гърлото на бутилка с уиски, засмука от течността, а след това капна върху чистата вода в чашата. Водата се изпълни с тъмни кафяви облаци, а микробите се разбягаха към краищата на стъклото, но спасение за тях нямаше. Гърчеха се, свиваха се, замръзваха на едно място и накрая умираха.

Един заклет пияница седнал близо до екрана потръпна и извика:

– Гнусни гадини, никога няма да глътна вода, без да има уиски в нея.

Страното е, че той едва днес се бе съгласил да посети едно такова събрание, но когато видя гърчещите се микроби, у него се затвърди мисълта: „Никакво отказване от алкохола, той ще ме пази от всякаква гад!“

Добре, че смъртта на тези „гадинки“, се възприе от повечето в събранието, като заплаха за собствения им живот. Те повярваха, че ако не оставят алкохола, ги очаква бавна и мъчителна смърт.