Гено доста често гостуваше в дома на Данчето и Гошо. Тази дружба бе останала от преди, когато работеха заедно. Гено се разболя и напусна завода, но след това те  често се виждаха..

Тази вечер Гено бе донесъл поредната си изненада – голяма кутия шоколадови бонбони с фъстъци и трилитрова бутилка  безалкохолно.

Мартин и Дани, синовете на Данчето и Гошо,  веднага нахълтваха в стаята, щом Гено прекрачеше прага на дома им.

– Помниш ли тази песен, – обърна се Гено към Гошо и  затананика носово. – „Животът не се мери с годините, а с дирята оставена след нас“.

– Така беше, – въздъхна Гошо. – Бяхме изпълнени с ентусиазъм и прекрасни мечти. „Ако искаш да светиш на другите, сам трябва да гориш“.

– Рембранд, – засмя се Гено. – Умен е бил този холандски художник.

– Като си помисля, – каза Гошо, – как пълнихме главите си с разни мъдрости, а днес младите ……

Гено изгледа Мартин и Дани и заключи закачливо:

– Нови времена, нови нрави ….. Нали така юнаци?

Мартин се изчерви и каза:

– Има неща, които не искаме, но те сами ни се натрапват в живота.

– Какво имаш в предвид? – не го остави Гено.

– Например, отношенията между младите, – преодолял стеснението си Мартин и продължи. – Едно време момчетата са обикаляли по седянки, край кладенците и чешмите, за да получат някоя мила усмивка от момичето, което са харесали. Сега нещата са много по-прости, без много въздишки и куп остарели начинания, които увеличават мъката, а не радостите.

Усмивка заигра по лицето на госта. Явно не отхвърляше казаното от младия човек, но искаше да подтикне Мартин към размисъл за корените на промените във взаимоотношенията на младите и за това попита:

– Не забелязваш ли, че днешните опростени „ухажвания“ и съкратените „любовни игри“ водят до мъка след женитбата? Разделят се без да са създали семейство и дом. На това ли викате вие младите „модерна“ любов?

Дани не се стърпя и се намеси:

– И все пак това е напредък в сравнение с насилването да вземеш този или тази, защото така щяло да се уголеми нечие богатство. Никой не се е съобразявал тогава с чувствата на младите.

– Съгласен съм, че някога родителите са гледали с пресметливо око, съобразявали са се с икономическата изгода, – поклати глава Гено. – Нали богатството е било гаранция за щастието на двамата млади. Вие одобрявате ли подобно отношение към любовта?

– Не, в никакъв случай, – бързо реагира Мартин.

– Добре де, сега не е ли същото? – отправи предизвикателството си към момчетата Гено.- Женитба от пръв поглед, не съм против това. Само, че погледа не е отправен към момичето, а към това: маркови дрехи и обувки ли носи, парфюмът вносен ли е, ….. Всичко това разкрива какви са възможностите на родителите на потенциалната кандидатка. Нима днес младия човек не се съобразява с това, дали бащата на момичето не е бизнесмен или банкер? Ами момичето? Погледа ѝ е насочен не към интелектуалните възможности на момчето, дори не и към външния му вид, а към дебелината на портфейла му или каква кола кара.

– Сърцето и чувствата имат друго измерение, – намеси се Гошо. – Очите не гледат по-далече от притежаваните предмети и банкноти. Вещоманията и любовта към парите убиват искрените чувства.

– Ние сме виновни, че не насочваме децата си към истинските ценности, – обади се Данчето. – Децата ни са свикнали да получават всичко сдъвкано, наготово.

– Мъчим се някак да оправим нещата, но правим всичко сухо, шаблонно, без мотивация за младите. Въвеждаме схеми, които те не приемат, – с болка заключи Гено.

Мартин и Дани наведоха глави и се замислиха. До сега смятаха, че родителите им нарочно ги спъват и ограничават, но разговорът тази вечер ги накара да се замислят по-сериозно върху нещата.

Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Викаха му Васко Авантата. Беше се появил  преди близо половин век. И тогава сиромашията шестваше по земята, както и сега. Като по-млад беше като буен жребец. Но силно се бе пристрастил към цигарите.

Често стриваше сушени тютюневи листа и ги завиваше във вестник, такава беше обикновенно импровизираната му цигара.

Когато някой извадеше кутия с цигари, той се пресягаше, измъкваше една и шеговито прибавяше:

– Много обичам марка авантаджиян, – дръпваше дълбоко и прибавяше, – това е голяма сладост за душата ….

От тази си „сладост“ не се раздели цял живот. Тя се бе просмукала в кръвта му и той не можеше да си представи живота без нея. От година на година тази „сладост“ се натрупваше в тялото му, притискаше гърдите му като воденичен камък, а сутрин едва успяваше да си поеме въздух.

Силна кашлица го превиваше на две. Бузите му се зачервяваха, а от очите му изхвърчаха сълзи. В такива моменти приклякваше от крак на крак, а измъчващата го кашлица се съпровождаше от „ухаещ“ звук излизащ от задната част на тялото му.

Навикваха го:

– Остави ги тези пущини!

Но той разсъждаваше простичко:

– Човек има само един живот, защо да се отказва от удоволствията?

Домът му бе натъпкан с всякакви благинки. Угаждаше си на ядени и пиене. Не се лишаваше и от сън.

Всичко това се отразяваше на фигурата му. Панталоните отдавна му бяха отесняли. Корема му заплашително се бе надвесил над тях, аха да се изсипе. Горкият, погледнеш ли го някоя вечер на тъмно, все си мислиш, че тъпан носи пред себе си.

Едва приклякваше и трудно се разминаваше с хората, но умът му режеше тато бръснач. Той беше преди всичко „политик“. Следеше събитията, четеше вестниците, слушаше радиото и не пропускаше новините по телевизията. Понякога прочиташе и по някоя книга.

За това не му бе трудно да се досеща за някои неща, които наближаваха, но за които никой не говореше и не пишеше.

Понякога в малък кръг от познати си позволяваше да изрича някои волности:

– На този ли? – Смигаше с очи, а останалите разбираха кой от политиците имаше в предвид, – песента му е вече изпята, царството му свърши…..

Когато настъпеха промени Васко Авантата предупреждаваше:

– Не бързайте да влезете в мътна вода, не се знае къде ще ви завлече.