Когато Елена излезе от офиса си, видя възрастен мъж в инвалидна количка.

Той бе облечен в захабени дрехи и понамирисваше малко, явно не се бе къпал скоро.

Горкият човек, мъчеше се с инвалидната си количка да изкачи малък наклон.

Наоколо имаше толкова много хора, но никой не му се притече на помощ.

– Щяха ли да реагират по друг начин, ако външно изглеждаше по-добре? – запита се Елена.

Внезапно я осени вдъхновение и без много да му мисли, забута инвалидната количката по наклона.

– С радост му помогнах и мрачните мисли , които ме бяха обзели на работата ми, изчезнаха, – каза си Елена.

Какво правим ние в ежедневието си?

Толкова зацикляме в себе си, че не обръщаме внимание на хората, които в този момент се нуждаят от помощ.

Който търси добро, ще намери благодат.

Любчо не можеше да види накъде отива, но знаеше:

– Не мога да остана там, където съм сега.

Той рискуваше, но се движеше упорито напред в неизвестното, докато светлината започна да свети все по-ярко с всяка негова стъпка.

– Не знам как изглежда, – казваше си Любчо. – Никой не е ходил там преди мен. Аз съм този, който трябва да вика в пустинята, за да превърна неразвитата територия в Божи град….. И все пак ще е необходима вяра, за да се случи всичко това.

Любчо се почеса по главата:

– Бог е взел решение. Никой не може да спре Неговия план.

Любчо разбираше, че Божието царство ще напредне.

То или ще пречупи онези, които са готови да предприемат пътуването, или в крайна сметка ще смаже онези, които изберат да се държат за миналото.

– Изборът е мой, – въздъхна Любчо, – Така или иначе, ще боли! Но резултатът ще бъде невероятен.

Той тръсна глава:

– Не, не всичко е ясно в момента. Но едно нещо знам със сигурност. Ще бъде светло и по-добро.

Нека се придвижим заедно към бъдещето. Нека се променим!

Тони бе малко момче, но имаше чудновата дарба.

Той можеше само с ръка да докосне някого и веднага разпознаваше истинския му характер.

Ето тази красива жена, която го погали по главата. Тя изглеждаше привлекателна, но когато Тони докосна ръката ѝ, усети ноктите на лешояд.

Елегантен мъж във фрак, цилиндър и бели ръкавици приближи малкото момче.

Джентълмена свали ръкавицата и протегна ръка към Тони.

Момчето едва не подскочи. Той се ръкостискаше с чудовище.

Това не бе обикновена дарба, но често тя го притесняваше.

Един ден се здрависа с весела и усмихната девойка. Тогава усети ръката на любящо дете. Той бе очарован.

Колкото повече растем в Божествена мъдрост, толкова повече придобиваме способност да побеждаваме света.

Мъдрите хора усещат лицемерието, не бързат да се доверяват и не приемат лъжите за чиста монета.

Мъдростта в живота ни е би могла да бъде по-важна в днешния сват на реклами, фалшиви новини, злото маскирано като добро и т.н.

Често се увличаме по красивата външност и правим компромиси.

Не бива да оценяваме хората по външният им вид. Нека не забравяме, че красивата душа, не винаги е красива.

Методи крачеше забързано и размишляваше на глас:

– Отличната работа на всеки християнин е да разкрива Божия характер на околните. Той не може да бъде посредствен.

Мишо, който вървеше до него се обади:

– Ето една лекарка, която е християнка. Тя може да се моли с пациентите си, да споделя евангелието с колегите си и да дарява пари на църквата си, но нейната най-основна форма на служение е да бъде отличен лекар. Ако тази жена е посредствен специалист, животът на нейните пациенти ще бъде изложен на риск.

– Така е, – съгласи се Методи. – Първата отговорност на лекаря в неговата работа е да обслужва своите пациенти по най-добрия начин, като им предоставя същите грижи, които би искал за себе си и семейството си.

– Много ми харесва това, което казва Пърман по темата.

Методи погледна приятеля си цял наострил слух. Той знаеше, че Мишо събира доста интересни мисли и ги цитираше, както направи и сега:

– „Небрежната работа е като вандализма, защото прави живота по-труден за хората. Християните трябва да бъдат пълна противоположност на вандалите и безделниците в работата си. Ние трябва да вършим работа, която наистина ще е от полза за хората, като влагаме повече усилия, вместо просто да вършим необходимия минимум. Да успяваме в работа си всъщност е форма на щедрост и любов, а лошото ѝ качество е израз на скъперничество и егоизъм. Калпавата работа не е просто калпава, това е провал на любовта“.

– Много мъдри думи, – съгласи се Методи.

Мишо продължи възторжено:

– Не трябва да се стремим да извършваме някаква минимална работа, за да си получим заплата. Ако вярваме, че работата ни е призвание от Бог, ние ще работим от сърце, като за пред Господа. Така ще го прославяме и ще даваме по-пълен израз на любовта си към другите.

Методи допълни:

– Съвършенството в нашата работа не е просто търсене на лична изгода. Тя трябва да бъде основана на служене на другите.

Мишо се усмихна:

– Нека тази истина да ни насърчи още по-добре да овладяваме професиите си. Така Бог ще бъде прославен, а на другите ще се показва доброто.

Христо бе убеден:

– Трябва да вършим добри дела.

– Да направиш нещо добро ….. с това съм съгласен, – заяви Трифон, – но да извършваш добрини, за да те видят, според мен е сериозно провинение.

– За това лицемерието отблъсква хората, – поклати глава Христо. – Когато людете влизат в църквата, трябва да видят Бог, а не да възприемат пастира или тези, които в момента са на амвона, като изключителни индивиди.

– Необходимо е да бъдем особено внимателни, – наблегна Трифон – когато се опитваме да бъдем добри.

– Че какво му е лошото да сме добри? – свъси вежди Христо.

– За да не правим представление от това, – обясни Трифон. – Бъди сигурен, Бог няма да ръкопляска на този театър.