Във всяка страна хората имат особено отношение към полицаите. На много места такива униформени мъже всяват страх. Дори човек да не е направил някое престъпление, сърцето му се свива, когато види наблизо полицай.

И все пак ….

Николов и Стефанов бяха дежурни през деня. Те патрулираха по една от улицата, когато забелязаха спряла линейка, пред една от къщите. Двамата бързо се насочиха към мястото.

Николов се обърна към една жена, стояща наблизо:

– Какво се е случило?

– Горката майка, – каза жената, – критично е намаляло нивото на кръвната ѝ захар. За това бе извикана линейка.

– Какво ще правят петте ѝ деца сами? – каза един дядо, който неусетно се бе приближил.

– Защо децата са останали сами? – попита Стефанов.

– Лекарите казаха, че майката трябва незабавно да постъпи в болница, – каза жената.

– Казахте, че има пет деца, – намеси се Николов, – те сами ли живеят с майка си?

– Не, но баща им е на работа и ще си дойте след два-три часа, – уточни жената.

– А близки и роднини нямат ли наблизо? – попита Стефанов.

– Те скоро се преместиха тук. Идват от другия край на страната, – каза жената. – А за близки не съм чула да имат. Гледам ги всеки ден, сами се справят  с всичко. Как издържа тази жена и сега ѝ се чудя. В къщи имаме само един калпазанин, но не можем да се справим с него, а тя с пет…. Как се оправя, само Бог знае.

Николов и Стефанов се спогледаха. Когато всички любопитни се прибраха по домовете си Николов каза:

– Колега, какво ще кажеш да видим тези деца. Не бива да ги оставяме без надзор. Току виж направили някоя пакост.

Стефанов вдигна рамене и каза:

– Добре, да вървим! Да видим какво правят!

Двамата полицая съвсем не очакваха, че децата са толкова малки. За тях наистина трябваше да се погрижи някой.

– Навярно баща им ще си дойде скоро, щом разбере, че жена му са я откарали в болница, – каза Николов. – дай да позанимаем децата, виж какви симпатяги са.

И двамата останаха. Заиграха се с децата. По едно време едно от тях каза:

– Искам да ям.

Стефанов се засмя и му отговори:

– Добре, юнако. Сега да видим какво можем да сготвим с колегата.

Може да ви се стори смешно, дори странно, но двамата мъже нахраниха децата, даже измиха и съдовете. След това смениха напиканите памперси на някои от по-малките.

Когато бащата на децата се прибра, той не можеше да се начуди на станалото.

– Благодаря ви. Чудесно сте се справили, – засмя се бащата. –  Най-малко помощ съм очаквал от полицаи ….

В болницата докарваха много безнадеждни случаи. Светла бе присъствала не на една раздяла между много близки хора. Тя им съчувстваше, но с какво можеше да им помогне?

Днес докараха Катерина. Съпругът ѝ Стоян доста нервничеше, докато я настаниха в стаята.

Жената имаше рак и не ѝ оставаше много време да живее. Но тя бъбреше весело и се усмихваше на всички.

Светла влезе в стаята и попита Катерина:

– Искате ли още нещо?

– Покажете ми само как се пуска телевизора, – усмихна ѝ се възрастната жена.- Много харесвам сериалите.

Катерина беше романтична жена, тя харесваше книги и филми, в които се говореше за любов.

Един ден тя сподели със Светла:

– Вече 35 години сме женени със Стоян, но нито един път не ми е казал: „Обичам те“. Обикновено ме нарича „глупавичката ми“.

– Навярно ви обича нищо, че не го показва явно – опита се да я укоражи Светла.

– Да, вярвам, че ме обича, – каза с тъга Катерина, – но ми се е искало да получа някога от него картичка с надпис „С много любов“ или „За скъпата ми съпруга“. Поне да ми беше казал : „Обичам те“. И това щеше да ми е достатъчно.

Стоян всеки ден идваше в болницата и сядаше до нея, доката тя гледаше сериалите. А когато Катерина започна повече да спи, той просто я гледаше или се движеше по коридора като изгубено дете.

Веднъж Стоян каза на Светла:

– Нямахме деца, но пътувахме и видяхме много интересни места. Когато излязохме в пенсия, пътешествахме и се радвахме на живота. А после тя се разболя ….

– Виждам, че ви е било хубаво с нея, но защо никога не сте ѝ казвали, че я обичате? – попита Светла.

Стоян погледна медицинската сестра в недоумение:

– А защо трябва да ѝ го казвам? Тя знае, че я обичам.

– Жените, макар и да знаят това, искат по-често да го чуват. Помислете върху това.

След три дена Стоян се бе подпрял на стената. Лицето му бе мокро от сълзи, а устните му трепереха.

Светла вече знаеше от друга сестра, че Катерина е починала. Тя приближи до Стоян, искаше да го успокои и утеши.

Той вдигна очи, въздъхна и каза:

– Знаете ли? ….Казах ѝ: „Ти си най-прекрасната жена …. и аз те обичам“. Тя беше толкова щастлива.. … трябваше да видите усмивката ѝ ….

В горния ляв ъгъл на картината „Переэкзаменовка“ или „Повторен изпит“ стои репродукция на друго известно платно на същия художник – Решетников „Прибыл на каникулы“.

Освен това репродукция на картината „Опять двойки“ се намира в горният десен ъгъл на същата картина, висяща на стената. На нея е позирало същото момче.

Неговият главен герой седи зад масата в лятна селска къща и зубри, а през това време останалите деца играят на улицата.

Генералният секретар на Комунистическата партия в Китай разказвайки за мерките, които се предприемали за преодоляване на бедността, споменал за ексцесиите извършени на някои места.

В една от провинциите, където щяла да премине делегация от началства, местните власти облекли децата в бели платнени чували и ги поставили по хълмовете.

Те трябвало да изглеждат като овце и да създават впечатление за процъфтяването на района.

Дълго време Лидия се опитваше да убеди съседката си да отиде с нея на църква. И всеки път удряше на камък.

– Защо да ходя на църква? – питаше съседката ѝ Невена. – Имам си всичко в живота. Е, когато се освободя или може би когато се пенсионирам,… ще отида някой ден.

Лидия много съжаляваше за отказите ѝ.

Невена беше прекрасен човек, добра и отзивчива. Работеше на две места, но за себе се харчеше само за най-необходимото. Всичко даваше на децата и внуците си, на тези който живеят много по-зле от нея, многочислени далечни роднини, съседи. Не подминаваше беден човек на улицата. Споделяше всичко с чужди съвсем непознати хора.

Но Невена нямаше желание да престъпи прага на църквата, за да се спаси.

Лидия много пъти ѝ обясняваше, че това е важно, опитваше се да ѝ даде духовни книги, да прочете за Исус Христос и какво е направил Той за хората. Молеше се за нея, но усилията ѝ бяха напразни.

Един ден Невена сподели с Лидия:

– Да знаеш само колко много обичам внуците си. Всяка седмица с нетърпение очаквам да ги види. Намирам си някакъв предлог и понякога сама отивам при тях. Истината е, че всеки път за мен това става все по-трудно, след година едва ще мога да се добирам до тях.

– Ами ако внуците ти не ги доведат тази събота? – попита Лидия.

– О, – размаха ръце Невена, – веднъж зетя и дъщерята заедно с децата отидоха на почивка за две седмици, едва дочаках завръщането им.

– А ако заминат на работа в чужбина, да кажем за година, две?

– Няма да мога да го преживея! Ще умра от мъка! – призна Невена.

– И аз се чувствам така, – каза Лидия. – Страхувам се от мисълта, че във вечността ще бъда без Бога. И там, след живота ми на земята, не ми се иска да бъда без Него….Ще бъде такава мъка, каквато тук човек не може да си представя дори.

И Лидия си тръгна.

Странно, но днес Невена дълго гледа след нея замислено. Тя вече не се вълнуваше и не се радваше на внуците си, които весело играеха на пясъка в градината.

Нещо се бе пробудило в нея … и тя закопня за Този, Който бе отхвърляла толкова много пъти.