Слънцето бе разбутало облаците, а лек ветрец ги оттласкваше на север. Небето облече синята си дреха и на земята се разля топлина.

Стамен се чувстваше сам и самотен. Обстоятелствата го бяха запратили в малко населен район. Повечето възрастни хора се застояваха по пейките, а млади хора почти не е виждаха.

Празни домове с порутени врати и прозорци, напомняха, че техните обитатели отдавна са измрели, а потомците им са се пръснали в по-големите градове или чужбина.

Стамен седеше под стария орех и гледаше цигани с каруци, които трополяха и огласяха улиците на притихналото селище.

Спомените го върнаха назад и той отново „чу“ гласа на дядо си, който бе преминал преди няколко години при Господа:

– Ако твоето място е незабележимо и изолирано, не спори, не се оплаквай. Бог те е изпратил не случайно там. Не се опитвай да се отървеш от волята Му. Спомни си Йона, който искаше да избяга от призванието си.

– Прав е дядо, – усмихна се Стамен. – Полипите, които изграждат кораловите рифове, работят под водата и изобщо не мислят, че те поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни.

Стамен надигна глава и се загледа в разнообразните нюанси на настъпилата пролет.

– В духовната област Бог също се нуждае от подобни полипи, – продължи разсъжденията си Стамен, – работещи далече от човешките очи, но подържани от силата на Светия Дух, се намират под взора на Небето.

Неговият приятел Добромир казваше:

– Спокойно можем да напуснем многолюдните събрания, вдъхновяващият връх Тавор, благословеното общуване с „праведниците“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус.

– Колко застрашаващо и непривично изглежда служението ми тук, – промълви Стамен. – Нужно е да осъзная, че моето отделено място на Божията нива, не е предназначено ежедневен живот, а да доведе до покоряване на близката земя за Господа и то с пълна победа.

Листата на дърветата зашумяха и зашепнаха:

– Ще дойде ден, когато Исус ще раздава награди. И Той няма да направи грешка, макар за много хора да изглежда изненадващо, че някои са заслужили такива награди, въпреки че те не са чували за подвизите им.

Очите на Стамат засияха, обезкуражението отстъпи място на една нова надежда, която осмисляше пребиваването му на това тихо и закътано място.

Беше задушно. Повечето лица на присъстващите изразяваха отегчение. Някой от тях постоянно поглеждаха часовниците си и тежко въздишаха.

„Няма ли край всичко това? Кога председателят ще даде малко почивка?“ – тайно си мечтаеше всеки от тях.

Тези уморени мъже обсъждаха законопроект за гражданското състояние. Той бе съставен от един чешки юрист, а после преведен на български.

На едно място той гласеше така: Когато някой умре, кметството на съответния град или село, трябва да издаде за погребението на мъртвеца едно свидетелство „без платно и ковчег“.

Изправи се един слаб и висок мъж с едва набола брадичка и поиска разяснение върху последните думи:

– Какво означава „без платно и ковчег“?

Председателят на събранието си сложи очилата, прочете няколко пъти въпросния пасаж, а накрая заяви:

– Тук смисълът е съвсем ясен. Този пасаж позволява да се закопават мъртъвци без платно и ковчег.

Скочи друг представител от събранието и отсече:

– Каква груба грешка. Попитайте чеха, който е съставял този законопроект. Ако бяхте го направили, щяхте да знаете, че е искал да каже: „свидетелството за погребение да се издава безплатно и без гербова марка“. Тъй като на чешки колчег означава гербова марка.

Мъжете в събранието започнаха да се кикотят и смеят.

Злополучния тълкувател на въпросния пасаж смени цвета на лицето си. Издайническа червенина говореше красноречиво за срама, който изпитваше този доскоро наперен мъж.

Забелязвали ли сте как се поставят ръцете на починал човек?

Те се скръстват на корема му, а в тях се поставя свещ.

Така заспиваше бащата на Йовко, като умрял, със скръстени ръце на корема, но без свещ.

Жена му Дона все се плашеше от тази му поза и един ден реши да го отучи от този му навик.

Когато мъжът ѝ заспа, взе свещ, сложи я между пръстите на ръцете му и я запали.

Когато пламъкът стигна до ръцете на Цоко, той отвори очи и попита жена си, която седеше до него:

– Доне, аз умрял ли съм? Май наистина съм се гътнал!

След това погледна внимателно жена си и каза:

– И ти ли си покойник, като мен? – въздъхна дълбоко и промърмори – И на оня свят не ме остави на мира.

Според него човек умира, за да се отърве от жена си.

Веднага след това Цоко разбра грешката си, но от навика си да спи със скръстени ръце на корема, не се отказа.

А когато дойде време да умира Цоко каза на снаха си Милена:

– Цял живот съм спал със скръстени ръце, все едно съм умрял, за това искам да ме погребете като войник, с ръце прибрани към тялото.

Милена се засмя и го попита:

– А къде тогава да ти сложа свещта?

– Аз отивам да си почивам, – заяви категорично Цоко – и нямам намерение да паля нищо на онзи свят.  Каквото съм палил, съм го палил, дордето съм бил жив.

Млякото изскочи от тенджерата и започна да вини веднага Нетърпението:

– Не можа ли малко да почакаш? Както винаги все прибързваш!

– Нима съм виновно аз? – започна да е оправдава Нетърпението. – Всичко идва от Небрежността. Тя отвлече вниманието на леля Дора и жената не можа на време да помести тенджерата.

Небрежността се намръщи:
– Все аз съм ви виновна! Ако леля Дора не бе толкова разсеяна, нямаше да се случи това, – прехвърли вината веднага на разсеяността.

А разсеяността не остана по назад, а обвини изкипялото млякото:

– А то къде е хукнало, та не стой мирно в тенджерата? Някой гони ли го? Можеше да почака поне малко.

Леля Дора поклати глава, дълбоко въздъхна и каза:

– Всичко стана по моя вина! Не трябва да допускам повече това! Не бива като варя мляко да се захващам със нещо друго. Започна ли да върша друга работа, забравям за него.

Получи се нещо доста странно. След признанието на леля Дора най-лошите и нежелаещи да се поправят навици се умълчаха. След такава изповед какво можеха да кажат. За това в нищо повече не я упрекнаха.

Впрочем, какво тук е странното?

Признаването на грешката и желанието да не се допуска такава, е начало на промяната. Хубаво е в такива случаи, желанията да не останат бездейни, защото всичко отново ще се повтаря.

В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.