Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.

Представете си рибки, които живеят в аквариум с изпъкнало стъкло.
Какво ли си мислат за нашия свят, като ни гледат през изкривеното стъкло и не могат да се измъкнат оттам?
„Не е възможно да се запознаят с изтинската същност на реалността. Понякога си мислим, че реално си представяме света, но образно казано, ние сме обречени да прекараме живота си в аквариум, тъй като възможностите на нашето тяло не ни позволяват да го напуснем“.
Това са расъждения на английския физик и теоретик Стивън Хокинг.
Впечатлени от тази метафора властите на италианския град Монца, преди няколко години, са забранили със закон рибите да се държат в кръгъл аквариум. Така изкривяването на светлината няма да попречи на рибките да възприемат света такъв, какъвто е.

Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.

Не сте ли забелязали, че Сан Стефано съвсем не звучи на турски, нищо, че се намира близо до Истанбул? Това име е свързано седна забележителна дата от нашата история 3 март. но въпросът е за името, нали?

И така Сан Стефано е предградие на Истанбул. От 1926 г. селището е започнало да се нарича Йешилкьой. От тогава се е въвело в законодателството правило всяко населено място в Турция да има турско име.

В Османската империя такова правило е нямало. Било е прието империите да не сменят имената на градовете, които завземат, с малки изключения. Истанбул също не е турско име, а гръцко.

Сан Стефано по византийско време бил Айос Стефанос, т.е.Свети Стефан. През 1203 г. рицарите от Четвъртия кръстоносен поход акостирали в селището. И понеже им било трудно за произнасят гръцкото название на мястото, те го превели на родния си език Сан Стефано. Така останало да се нарича още дълго време.