Двойка живееща на брега река в град Бенд, Орегон, САЩ, през лятото често отваряла вратите на дома си, за да се насладят на прохладния вятър.
В допълнение на свежия въздух се появили и неканени гости – цяло семейство канадски гъски.
Птиците влезли през парадната врата и невъзмутимо се разходили из къщата, а след това си отишли.
Собствениците на къщата били смаяни от такова нашествие. Те живеят на това място от десет години, но по-рано нищо подобно не се е случвало.
Малко преди да затвори магазинчето си Вера Иванова забеляза група наркомани, които се въртяха наоколо. През нея мина Симеон, който имаше гастроном отсреща и я предупреди:
– Внимавай теб дебнат. Чакат те, да излезеш с парите.
– Какво мога да направя? – смути се Вера. – В магазина ли да нощувам?
Симеон вдигна рамене и излезе от магазина ѝ.
Във Вера настъпи паника. Скоро бяха обрали пощальон, който пренасяше пенсиите.
Пред гастронома седеше просяк, но една сутрин бе намерен пребит. Говореше се усилено, че наркоманите са го убили, за да му вземат събраните му пари.
Вера прехвърли в ума си много варианти. Мъжът ѝ не можеше да я срещне, защото беше на работа. Децата се бяха изженили и отдавна не живеех в града.
Вера започна да се моли:
– Господи, на тебе уповавам, няма кой друг да ми помогне…..помогни ми, ……
След това сложи парите във вътрешния си джоб и излезе през вратата. Странно, но наркоманите като я видяха се разбягаха на всички страни. И тя без никакви пречки се насочи към дома си.
Крачеше по тъмите улици и се ослушваше във всеки звук, който ѝ приличаше на стъпки. Понякога се обръщаше да види, дали някой не върви след нея.
На едно по-осветено място срещна бившата си съученичка Клавдия Симеонова. Тя беше с мъжа си. Явно се връщаха от гости. Вера ги поздрави. След 20 минути, влезе вече спокойна в дома си.
На следващия ден Вера срещна отново Клавдия, която лукаво ѝ се усмихваше.
– Какъв беше този мъж снощи със теб? – попита Клавдия. – да не си си намерила любовник?
– Какъв любовник? За какво говориш?, – попита я Вера в недоумение.
– Не можеш да отречеш, ние те видяхме с мъжа ми, – настояваше на своето Клавдия. – Ти вървеше под ръка с висок военен. Хайде признай си, кой е този мъжага?
– Какво искаш да кажеш, – възкликна Вера, – Никакъв военен не е имало. Аз бях сама. Привидяло ти се е нещо.
Клавдия само се усмихна и хитро ѝ намигна. „Няма да те издам!“
Вера се замисли: „Кой е бил с мен? От него ли избягаха наркоманите? Това е пълна загадка за мен. Важното е, че моята молитва бе чута“.
Аркадий Укупник отишъл на вечеря и попаднал на едно от националните тържества, в кулминационния момент на който се избирал крал на празника.
На всеки посетител в ресторанта бил поднесен десерт и само в един от тях се намирала перла.
Намерилият перлата тази вечер ставал главен на празника. Да, но тези правила на гостите били обяснени на гръцки език, а Аркадий не бил силен по този език.
Когато усетил, че нещо твърдо го ударило в зъбите, той веднага извикал управителят на ресторанта.
Всичко бързо се изяснило и Укупник буквално за ръцете бил издърпан на сцената. Посипали го с розови листенца и го обявили за крал на празника.
А щастливата перла обърнал на следващия ден в злато и го връчил на жена си под формата на медальон.
Индонезийският народ тораджи е известен с особеното си отношение към смъртта. Роднините на умрелият пищно празнуват и канят много гости.
Въпреки че, тораджи се наричат християни, тя рядко погребват умрелите си в земята. Те поставят мъртвия в гробница, вдълбана в скалите или в окачени на скалите дървени ковчези.
Ако у тораджи умре малко дете, на което не са му никнали зъбите, го погребват в хралупата на някое дърво.
Те смятат, че дървото ще излекува раната и ще погълне тялото и душата на детето.
Пътят беше прав, почти без завои. Стоян шофираше по шосето без да мисли, въртеше волана автоматично. Просто си слушаше радиото и се любуваше на гледката.
Вече наближаваше работното си място, когато изведнъж възкликна:
– Но аз не отивам на работа! Нали бях ли тръгнал на гости у Стефан?
На кой ли не се е случвало подобно нещо? Повечето от нас са свикнали да изминават един и същи път всеки ден. И изведнъж осъзнаваме, че не отиваме там, където трябва. Просто се движим по навик.
Животът на Стоян, както и на всеки от нас е забързан максимално. Поемаме по познатия път и изведнъж …
– От време на време трябва да се спирам, – каза си Стоян, – за да реша накъде отивам и дали искам там да отида.
Приятелят му Слави често го съветваше:
– Попитай се: Накъде ме води сърцето ми? Кой ще ми показва пътя в живота? Кого ще следвам?
Когато го слушаше така да говори Стоян си казваше: „Трябва ли да го слушам? Или по-добре да правя това което съм решил? А не трябва ли да бъда малко по-отзивчив към другите? Май трябва да им служа с по-голямо желание и готовност?!“
Не винаги човек може да отговори на всичките си въпроси, но поне ще смени посоката, ако има нужда от това.
– Всичко, което трябва да направя, – реши накрая Стоян, – е да се събудя и да следвам пътя, който ме води към целта.