Крум бе решил да се ожениш. Той смяташе:

– Намерил съм правилния човек, но защо Бог каза, че това не е моята съпруга?

Крум много харесваше това момиче, затова дълго се бори, но нямаше смисъл.

Един ден Бог му откри истинската съпруга.

– В началото не се чувствах влюбен в нея, – призна Крум, – но ще се подчиня.

Минаха години.

Един ден го попитаха:

– Какво мислиш за съпругата си?

Питащият знаеше, че Крум не бе влюбен в нея, когато се ожениха.

– Тя е прекрасна жена. Точно за мен. Когато се подчиних на Бога и се ожених за нея, намерих мир, цел и партньорство, които ме съпътстват и до сега.

Послушанието може да не е романтично, логично или лесно, но донася благодат.

Това, което Бог избира за теб, ще надживее, избраното, което смяташ, че е правилното.

Възможно е Господ да те призовава да се откажеш от нещо. Това може да бъде мечта, връзка или план.

Но помни едно, Неговото „не“ не те отхвърля, а те насочва към това, което отговаря на живота ти.

Веднага след като се върнаха от пазара, Борис се нахвърли върху прасковите.

Бързо захапа една, а на лицето му се изписа кисела гримаса:

– Толкова привлекателно изглеждат, а са кисели.

Майка му се засмя:

– В продължение на много години и аз правех същата грешка.

– Каква грешка, прасковите са кисели? – възмущаваше се Борис.

Майка му бе търпелива жена, за това продължи спокойно:

– Най-накрая осъзнах, че едно дърво може да бъде високо, силно, мощно и красиво, но да дава плодове негодни за храна.

– Тези праскови не са добре узрели навярно, – отбеляза Борис.

– Така е, – съгласи се майка му. – Плодът може да бъде добър, но не узрял, така че не е било времето да го откъснат. Такъв плод е кисел или има тръпчив вкус.

– Ако откъсна зелена ябълка, – започна да разсъждава Борис, – тя ще бъде кисела, дори горчива.

– Но ако не я откъснат прибързано, тя ще бъде сладка и сочна, – допълни майката.

Борис бе напълно съгласен с това.

– Това важи и за хората, – вметна майката. – Ако прибързано се назначи такъв човек на ръководна позиция, който още не е узрял, последствията ще са катастрофални.

– Ами ако е почнал да зрее? – попита Борис.

– Няма как да го накараш по-бързо да узрее, – усмихна се майката. – Ако той не е в състояние да се справи със отговорностите си, избереш ли го и двамата ще съжаляват по-късно.

Борис погледна прасковата в ръката си:

– Ако я оставя по-дълго време, дали ще узрее? – попита той.

– Ще узрее, но няма да има същия вкус, ако бе останала на дървото, – отговори майка му.

– А как да позная дали човек е годен за даденото място? – Борис бе неспокоен.

– Видът му може да е прекрасен, но да няма необходимия характер. По какво ще го познаеш ли? По делата му. Те разкриват това, което е скрито в човека, – поясни майката.

Когато Тодор беше малък и го питаха:

– Какъв искаш да станеш като пораснеш?

– Искам да бъда като Димитър.

Това бе по-големият му брат. Той бе атлетичен, общителен и винаги имаше добри оценки в училище.

Колкото и да се стараеше Тодор бе тромав, плах и се бореше със затруднения в учението.

Той винаги бе искал да има близки отношения с по-големия си брат, но бе отхвърлен с думите:

– Много си скучен.

Тодор прекара доста години от живота си, преследвайки напразно любовта на Димитър.

Но един ден Исус срещна Тодор и той се научи да почива в любовта на своя Спасител.

Когато изпитваме отхвърляне, нека намерим утеха и почиваме в любовта на Бог, който компенсира това, което ни липсва.

Весела бе осемнадесетгодишна, когато баща ѝ почина. Кандидатства и не я приеха. Започна работа и се чувстваше смазана.

Трудно ѝ бе да се моли, но каза:

– Небесни Отче, моля Те да се намесиш.

Може да ви звучи наивно и глупаво, но Весела бе сигурна, че Той ще я послуша.

Години по-късно тя си спомни за случая и си каза:

– Бог е бил наясно с мъката в сърцето ми през цялото време. Като се върна назад виждам, че Той навсякъде е присъствал в живота ми.

Понякога сме толкова съкрушени от обстоятелствата, че не можем да изкажем пред Бога това, което изпитваме.

Дали мънкаме или плачем в Неговото присъствие, Той ни слуша.

Всичко, което трябва да направим, е да дадем товара си на Бога и да го оставим в Неговите ръце.

Важното е да Му се доверим. Бог ще разреши ситуацията на Своето време и по Своя начин.

На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.