Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….

Дошли атеисти. Събрали хората и започнали да им говорят:

– Само най-тъмните и тесногръди хора вярват в Бога, но в действителност, Него Го няма! Хайде нека всички заедно да Му покажем в Небето юмрук, ето така!

Тогава от тълпата се чул гласът на една стара жена:

– Сине, тъй като Него Го няма, на кого ще показваме юмрук?

Маслобойната вече работеше. Братята Георги и Драгой печелеха добре и спечеленото го внасяха в банката. По съвета на Хари те бяха изкупили акции от банката. Така освен индустриалци , станаха и финансисти.

А банката участваше в търговията на зърно, тютюн и други селскостопански култури. Тя чрез министър Николов се бе обвързала с военното интендантство, за това се намесваше в закупуването и на оръжие.

След вършитба Георги натовари пшеницата на каруцата си и я закара на месната кооперация, която беше започнала да изкупува излишъци от селяните, но на цена по-добра, отколкото даваха търговците в града.

След като получи парите си, Георги мина край Търговската гимназия. По това време учениците бяха в междучасие и се гонеха из двора на училището.

Георги се спря и се загледа в гимназистите.

– Радват ли окото ти, – сепна го мъжки глас зад него.

Георги се обърна. Зад него стоеше възрастен мъж с бастун, поизносена шапка, шаячно сетре и панталони със странна кройка. Непознатият  го гледаше с любопитство.

Докато Георги се чудеше какво да отговори, възрастният мъж повдигна бастунчето си , посочи гимназията и попита:

– Дете ли имаш тук?

– Бих искал да имам, – отговори Георги и въздъхна дълбоко.

– Тук се учат млади овчари, как да пасат парите, – намигна странния старец, – как да ги доят и стрижат. Парата е като овцата. Ако се грижиш добре за нея, добре ти се отплаща.

Георги си тръгна. Той пресметна колко капитал имаше вече в банката и със самочувствие на забогатял човек се размисли върху казаното му от възрастния човек с бастуна.

– Да, в тая кошара още тази есен ще вкарам сина си, – каза си Георги. – Парите на семейството ни искат грижлив „овчар“.

Докато Георги пътуваше към селото си, все му се струваше, че колелетата на каруцата и случайно прелетялата птица сякаш му нашепваха един и същи рефрен: „Парица, царица“.

Един християнин прочел в Библията си следния пасаж: “ и в сън Господ дава на Възлюбения Си“. И той се помолил преди лягане:

– Господи, дай ми сън на праведник!

Пробуждайки се на сутринта, той се оплакал, че е сънувал кошмари. Решил да опита още веднъж и се помолил със същата молитва. Отново се събудил сутринта, оплаквайки се от неспокойна нощ.

На третата вечер християнинът, чудейки се , попитал в молитва:

– Господи, помолих те за сън на праведник, а Ти ми изпращаш ужаси и мъчения.

Изведнъж чул глас:

– Как мислиш, чувства ли се праведник, живеещият като теб?

В Нова Зеландия живее единствена по рода си птица киви. Тя не живее никъде другаде, следователно е ендемична за острова.

В Нова Зеландия са много горди с този факт, за това са поставили на емблемата на страната си киви.

Този, който чуе гласа на тази птица, изобщо няма да попита защо са я кръстили така. Всичко е много просто, тя вика: „Ки-ви! Ки-ви!“

Това необичайно създание има доста невзрачен вид: тялото му има малка крушовидна форма, покрито е сиви пера, подобни на гъста козина, има два крака и дълъг клюн.

Трудно е да се види киви, защото е нощна птица и живее в дупки.

Кивито не е съвсем малка, както си мислим. Тя има размерите на наша кокошка. Тази птица има криле, но те са много малки и са рудиментарни останки  с дължина не повече от пет сантиметра. За това те не се виждат, под перата на птицата.

Ако погледнете внимателно снимката, че разберете защо плода киви е получил такова име, те с птицата киви са много сходни на външен вид.