Слънцето избута няколко облака и надникна. Видя, че земята е побеляла и отново се скри. Нямаше вятър и съвсем не беше студено, въпреки снега.

Пламен се запозна с Никола в парка. Двамата се харесаха взаимно и Пламен покани новия си приятел на гости.

Никола малко се стесняваше, защото не знаеше как ще го посрещнат родителите на Пламен, за това каза:

– Нека гостуването ми у вас да остане за друг път, – каза Никола и се изчерви от притеснение.

– Как за друг път? – изгледа го войнствено Пламен. – Днес имам рожден ден, не можеш да ми откажеш.

Никола не знаеше какво да каже. Не искаше да обиди това приятно и доброжелателно момче. Нали току що се запознаха.

И двамата се запътиха към шест етажният блок, стърчащ в края на парка.

Когато се изкачиха на третия етаж, Пламен застана на вратата и започна да натиска звънеца, без да маха пръста си от него.

От вътре се чу мърморене:

– Това е само Пламен. Никой освен него не прави такива магаретии.

Вратата се открехна и на прага застана спретната жена на средна възраст. Тя бе готова да се скара на Пламен, но като видя другото момче до него, само се усмихна и каза:

– Заповядайте.

– Мамо, – започна още от вратата да обяснява Пламен, – това е Никола. Днес се запознахме в парка и аз го поканих, за да го почерпя за рождения си ден.

Двете момчета влязоха в една голяма стая, която бе празнично украсена. В средата ѝ имаше маса, а на нея се извисяваше триетажна торта.

Очите на Никола се уголемиха. И у тях празнуваха рождени дни, но никога не бе поднасяна такава огромна торта.

Жената видя възхищението на гостенчето и попита:

– Искате ли да ви отрежа парче от тази тройна шоколадова торта?

Всичко вътре в Никола крещеше: „Да! И ако може с повече шоколад…“

Но от устата му се отрони само:

– Не, благодаря!

Жената го погледна учудено, а Пламен едва не се разсърди:

– Ще ме обидиш!

– Не ми се сърдете, – добродушно каза Никола. – Предстои ми състезание и трябва да се съобразявам с калориите, които поглъщам. В противен случай  мога да надвиша килограмите и ще ме дисквалифицират.

– Е, чак пък толкова, – недоверчиво го погледна Пламен.

– За това състезание съм положил много усилия, – наведе глава Никола. – Искам да участвам в него.

– И ще се лишиш за това от едно вкусно парче торта? – вдигна рамене недоумяващо Пламен.

– Когато побеждавам, съм много въодушевен и изпитвам задоволство от постигнатото, – сърдечно се усмихна Никола. – Това надминава моментното удоволствие от вкусен десерт.

Пламен погледна корема си, който изглеждаше като надут плондер, погали го и каза:

– Може би имаш право. Трябва малко и аз да се постегна. Може да не достигна големи успехи в спорта, но поне няма да ми се подиграват, че съм дебел.

Никола го прегърна и добави:

– Ако искаш, непременно ще успееш!

И двете момчета се засмяха.

Думичката „не“ е красива дума. Може би една от най-красивите, особено ако знаеш какво те очаква в сравнение с предложеното.

Алекс бе фермер. Земята му се намира на брега на Атлантически океан. Той постоянно търсеше работници за фермата си, но повечето се отказваха заради ужасните бури, които повреждаха не само засятото, но и сградите.

Един ден при Алекс дойде нисък и слаб човек. Той се представи като Смит. Бе на средна възраст.

– Ще се справите ли с работата? – попита Алекс.

– Не се притеснявайте, – засмя се Смит, – мога да спя, когато духа силен вятър.

Алекс бе изненадан от този отговор, но тъй като се нуждаеше от помощник, го нае.

Смит работеше добре. Той бе зает от сутрин до вечер. Алекс бе доволен от работата му.

Една нощ вятърът се засили, а мощният му рев отекваше навътре в сушата. Алекс скочи от кревата, взе фенера и се втурна в стаята на Смит. Той разтърси спящия си помощник и извика:

– Ставай! Буря се задава! Събери и завържи всичко преди вятърът да го е отнесъл.

Смит се обърна на другата страна и твърдо каза:

– Няма да стана, господине. Казах ти, че мога да спя, когато вятърът духа силно.

Алекс се ядоса и излезе навън, за да се подготви за бурята. Не вървеше, а тичаше и недоволно мърмореше:

– Ще го уволня, веднага! Какво си мисли той?! За какво съм го наел?

За своя изненада Алекс откри, че хранителните припаси бяха  покрити с брезент. Кравите бяха прибрани в плевнята, пилетата в кокошарника. Вратите бяха добре заключени.

При такава подготовка, вятърът едва ли ще може да отнесе нещо. Освен това бяха взети мерки, нищо да не се запали.

Едва тогава Алекс разбра, какво означава да спиш, когато духа силен вятър.

От бурите в живота си се защитаваме, като храним нашия дух с Божието Слово и му се покоряваме. Само така можем да се облегнем на вярата си и да уповаваме на Бога.

Не е нужно да разбираме какво става, просто е нужно да се оставим в ръцете Му, за да имаме мир в увеличаващата скорост буря.

Тази нощ се изсипа много сняг. На сутринта снежната покривка надвишаваше човешки бой. Пътната врата на манастира не можеше да се отвори. Снегът силно я бе притиснал в прегръдките си.

Монасите се събраха в голямата стая, където ядяха и започнаха да умуват какво да правят. Те повече философстваха, отколкото да дават реални решения по въпроса. Оплакваха се:

– Ама, че студ.

– От къде се взе това чудо на главата ни?

– Този сняг ни дойде  малко в повече …

С една дума, негодуваха от създалото се положение.

Игуменът дойде послуша ги известно време и накрая попита:

– Кажете, какво трябва да направим сега?

Един от монасите предложи:

– Следва да се помолим, за да се стопли времето и снегът ще се разтопи.

Друг каза:

– Да изчакаме, снегът така и така ще си отиде.

Трети се изправи и гордо заяви:

– Този, който е познал истината му е все едно, дали има сняг или не.

Игуменът ги изгледа и каза:

– А сега слушайте, какво ще ви кажа.

Всички насочиха погледите си към него. Те уважаваха своя игумен заради мъдростта му. Не веднъж ги бе спасявал от заплетени ситуации. Думата му в манастира бе като закон.

Игуменът ги поогледа,  въздъхна и каза:

– Взимайте лопатите и да вървим.

За това не се искаше много ум, но кой да се сети?!

В нощта срещу Нова година след изпитото и изяденото Цветан Весов седна до горящата камина. Дървата пращяха мелодично в огъня, а ароматът на плодове изпълваше цялата стая.

Цветан погледна към елхата. Там хиляди малки светлинки се пречупваха в искрящите играчки.

Той приближи до устата си халба бира и доволство се разля по вените му.

Сънят обгърна ласкаво Весов и той потъна дълбоко в него.

Незнайно от къде пред него се явиха двама старци.

Единият бе облечен в богато украсени дрехи, извезани с злато и сребро. На всеки пръст от ръката му  блестеше пръстен със скъпоценен камък. Старецът бе весел и усмивката му не слизаше от лицето му. Още с влизането си се държеше така сякаш той бе собственик на този дом.

Той започна да съблазнява Цветан с дрехи невиждани от него до сега. Не спираше да го хвали и превъзнася. Накрая започна да го придумва:

– Защо да не носиш скъпи дрехи? Виж колко са хубави! Веднъж само се живее.

Наистина в чантата на този старец имаше всякакви чудесии, но до тук бе уловката.

Цветан разсъждавайки на ум си каза: „С парите, които разполаган, мога да си позволя много малко или почти нищо от тези неща. Но какво да правя, всичко е толкова хубаво?“

Накрая Цветан реши да изслуша и другия си гост. Той бе облечен простичко и до този момент само мълчеше. Не сипеше похвали и не се държеше надменно. В очите му се четеше мъдрост.

– А вие какво ще ми предложите за празника? – весело попита Цветан.

– Не разполагам със скъпи вещи от чужбина, нито със скъпоценности, за да те впечатля. Притежавам само Истината и нея донесох в дома ти.

Първият старец се изсмя и каза с басовия си глас:

– Нима с Истината може да се напълни сандък? Човек трябва малко да се поглези. Защо го спираш, когато му се е отдала такава възможност, да си поживее в разкош и малко по-нашироко?

Цветан съвсем не искаше да обижда гостите си. Погледна износените си дрехи. Поопипа дребните монети в джоба си и протегна ръце към втория старец. Изборът му бе направен.

Първият старец  се ядоса. От лицето му изчезна сладката усмивка. Не похвали, а ругатни се посипаха от устата му. Той тресна силно вратата и излезе навън.

Вторият старец се усмихна дружелюбно на Цветан и му каза:

– Не всеки в днешно време ще предпочете Истината пред богатството, лук и хилядите материални неща. Радвам се за теб!

Изведнъж Весов се събуди. Той бе много радостен и щастлив, защото знаеше, че е направил правилния избор.

Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.