Марин с група приятели се бяха събрали в една беседка. Тъй като времето бе хубаво, те дълго беседваха.

– Време, което прекарваме тук на земята, е от първостепенно значение, – отбеляза Кирил.

– Никой от нас не можем да си върне дните, прекарани в лекомислено преследване на нещата от света, – забеляза Недялко. – Няма да можем да си върнем времето, прекарано извън Божите намерения, да получаваме и даваме любов.

– Времето ни тук е твърде ограничено и твърде важно, за да го изразходваме в тъга, болка, стрес, грях и светски стремежи, – съгласи се Минчо.

Светослав гордо изтъкна:

– Ако искаме да се възползваме максимално от този живот, трябва да се научим да фокусираме времето си върху общението ни с Бога.

– Да наблюдаваме как прекарваме времето си е един от най-добрите начини да оценим състоянието на сърцата си, – изтъкна Борис.

Петьо махна с ръка:

– Ако прекарваме цялото си време в работа и мислене за нещата от света, тогава все още не сме достигнали до пълното откровение за Божите цели за нас.

– А ако прекарваме по-голямата част от времето си просто в преживяване на дните си, опитвайки се да намерим щастие, вместо да търсим лицето на нашия небесен Баща, за да получим превъзходна радост, тогава все още не сме предали изцяло живота си на нашия Цар, – подчерта Стефан.

Калин поклати глава:

– Времето е изцяло наше и ние можем да правим с него каквото поискаме.

Жельо се намръщи:

– Точно сега трябва да решим, да използваме времето си по-най-добрия начин според Божите намерения. Днес е необходимо да спрем да губим ценни минути за мимолетни и преходни неща. Нужно е да инвестираме във вечните и плодоносни цели на нашия Баща.

– Забележете, – повиши глас Кирил, – Той ни дава мъдри сърца, за да концентрираме живота си върху срещите ни с Него. Бог обитава вътре в нас. Той е готов да ни води така, че да имаме целенасочен живот.

Накрая Минчо обобщи:

– Нека отворим ума и сърцето си за Божия Дух и да живеем според Неговата воля. Тогава ще намерим мир, радост и цел в начина, по-който ще инвестираме времето си.

Чу се дрезгав глас в нощта:

– Здравей! Мога ли да се постопля малко.

Доньо се скара на кучето:

– Стига си лаял! Пусни човека, да дойде до огъня!

– Благодаря, – непознатият се приближи. – казвам се Матьо.

Той пуска тежката си чанта на земята с облекчение:

– Давам предимство на огъня и почивката пред това бреме.

Доньо се засмя:

– Съжалението е голяма тежест, ден след ден, миля след миля. Носенето на гузна съвест увеличава товара.

Матьо побутна шапката си малко назад и прибави:

– Нашата съвест е система за предупреждение. Тя ни е дар от Бога. Той е написал закона Си на всяко сърце и след това ни е дал съвест, за да различаваме правилното от грешното.

– Съвестта ни се прекланя пред всичко, на което даваме най-високо място в сърцата си, – поклати глава Доньо. – Ако Исус е Господ, съвестта ни ще бъде чувствителна към Него, водейки ни в Неговата добра, съвършена воля и живот в увереност и мир.

– Така е, – съгласи се гостът край огъня. – Ако нещо или някой друг освен Исус заеме трона, съвестта ни ще отслабне. За съжаление, при лоши влияния, тя може дори да загуби всякаква чувствителност.

Задуха студен вятър. Матьо забеляза, че и двете обувки на Доньо бяха цъфнали. От там се показваха мръсните му пръсти.

– Какво ще кажеш да ти поправя обувките? – предложи Матьо.

– Благодаря, – веднага се отзова Доньо. – Аз пък мога да ти помогна да олекотиш чантата си. Със сигурност ще улесни пътя ти.

Двамата решиха, че на другия ден, когато е видело, взаимно ще си помогнат.

Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.

Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.

Исус каза:

– Отместете камъка.

Това бе мястото, където бе погребан Лазар.

А след това предизвика Марта:

– Не ти ли казах, че ако повярваш, ще видиш Божията слава?

Какво всъщност и каза?

Може би това:

– Време е да вложиш малката си, колкото синапово зърно, вяра в Мен и в Моето обещание към теб.

Марта бе казала:

– Вярвам ….

Но тя интелектуално вярваше.

Нужно бе да направи преход от вяра към доверие.

Вярата е съгласие на ума, избор на волята, а доверието е обвързано със сърцето.

Беше дошло времето Марта да приложи вярата си на практика.

Да се откаже от всичките си очаквания, сърдечни копнежи и здрав разум и просто да Му се довери.

Ще Му се доверите ли?