Изглежда жените са слаби и недалновидни, но само така изглежда.

Още в древни времена се е смятало, че жената е пазителка на домашното огнище. Тя е майка и нейното място е в кухнята.

А техниката и електроника съвсем не са нейно предимство и привилегия. И никой не е мислел, че жената може да създаде нещо не съвсем женско. А знаете ли, че жените са измислили множество вещи, които не са изобщо женски?

Например, силиконът. Този материал е измислен от скулпторката Патриция Билингс, когато тя се опитвала, да създаде такава циментова добавка, която няма да позволява на творенията ѝ да се рушат.

След множество експерименти, през 1970 г. Патриция изобретила неразрушима мазилка.

Едва по-късно тя забелязала, че измисленият от нея материал бил устойчив и на огън.

Идеята за плъзгащи се врати идва от древен Китай и Япония. Зародили се в Китай, плъзгащите врати бързо се разпространили в Япония.

Те не съответстват на източния минималистичен стил, поради малките помещения, предназначени в тези страни за живеене.

Такива прегради на жилището отделят хората живеещи в тях и оставало място за съхранение на вещите. Така се запазвал реда и хармонията в дизайна.

Плъзгащите врати се изработвали от различни материали, в зависимост от доходите на стопанина.

Най-старите плъзгащи се прегради са изработени от стъкло. Те били украсени със скъпоценни камъни и метал.

С течение на времето диапазона на използваните материали се разширил.

В тази къща Данчо и Кремена бяха прекарали 45 години. Тя бе идеалния дом за отглеждане на децата им, но сега, когато бяха пенсионери и никой не бе останал при тях, им създаваше само проблеми.

Бяха решили да се преместят, но бъдещето ги притесняваше.

– Къде ще отидем? – постояно повтаряше Данчо. – Колко много любими вещи от миналото трябва да оставим.

– А къде ще занесем нещата, които няма да вземем? – вайкаше се Кремена. – Тези, които ще купят къщата, може би ще ги изхвърлят като ненужен боклук.

Това бяха много трудни въпроси за тези възрастни хора.

Посетиха няколко домове за стари хора, но нито един не им хареса.

Един ден попаднаха в малко село в планината. Там имаше много възрастни хора.

– Тук е много хубаво, – каза Данчо, – но трябва да се разделим с приятелите си и познатите от нашата църква. Вече няма да можем да се занимаваме с нещата, които бяха наше ежедневие.

– Най-лошото е, – смръщи вежди Кремена, – че проблема с вещите остава.

Дъщеря им Емануела ги посети и те я заведоха на мястото, което бяха харесали. Споделиха проблемите си с нея.

Емануела ги изслуша , усмихна се и каза:

– Пияното добре ще пасне в новата ви всекидневна, а част от нещата ви можем да вземем с батко, когато продадете къщата.

Промяната никога не е била лесно нещо, но когато Емануела каза:

– Не се притеснявайте, Бог никога няма да ви остави.

Старците се успокоиха. Те благодариха на Бога, че винаги е готов да се притече на помощ дори, когато нещата изглеждаха безнадежни.

Данчо се засмя и прегърна Кремена:

– Където и да отидем, Бог вече е там, мила!

Мрачен снежен ден. Студеният вятър свистеше край ушите на хората и искаше да влезе под дрехите им.

Днес се смрачи много рано. Елисавета крачеше заедно с другите и от време на време разтриваше слепоочията си. Силно главоболие раздираше главата ѝ.

„Къде съм се забързала и аз, – каза си Елисавета. – В къщи ме чака толкова много работа, а децата пак са болни. Трябва да внимавам да им давам лекарствата точно на време, в последно време съм много разсеяна. В къщи е пълен безпорядък, нямам време дори да се обърна“.

И като си спомни за разхвърляните вещи, се разстрои.

Под краката ѝ локва. Тя не е колкото море, но бе достатъчна за да се намокрят крайниците ѝ.

Спомни си съвета на един психолог:

– Трябва да се настроите позитивно!

Но тя почти осезаемо усещаше сивотата около себе си. Опитва се да мисли: „Красиви са мокрите стебла на дърветата, с натрупалия сняг в клоните им …“

Но явно това не помогна. Мокрите крака и болките в главата набързо изтриха зародилите се естетически чувства.

Елисавета малко се стопли в маршрутката. Някаква дама до нея разговаряше на висок глас по телефона и обсебваше вниманието на всички в колата. Раздразнението нарастваше, готово да избухне в малък бунт.

На спирката се качи една бабичка. Порови в портмонето, погледна обявата за промяната на цените и въздъхна:

– Какво пак ли са дигнали цените на билетите?

И старата жена се насочи към вратата да слиза, тя не можеше да си позволи такъв билет.

До нея застана младеж и каза:

– Седнете, аз ще заплатя за вас.

Не изгря слънце, но изведнъж стана по-светло. Хората започнаха да се усмихват…..

Елисавета слезе от маршрутката. Тя видя как светлините на уличните лампи се отразяваха на пътя, а хората сякаш носеха със себе си само добри неща. Радост се разля в тялото ѝ, дори болката в главата намаля.

В къщи завари почистено.

– Мамо, – срещнаха я децата на вратата, – решихме да те изненадаме. А ти защо си така сияеща, сякаш чудо си видяла на улицата?

Да, тя бе видяла чудо не на улицата, а в маршрутката ……

Проникнал вятърът през прозореца и започнал да се разхожда из дома. Всичко разместил, разпръснал, обърнал и счупил.

Тогава вятърът започнал да се хвали:

– Аз съм потомък на страшни бунтари и революционери! До самият собственик ще се добера, ще го притисна и ще стана началник на дома.

Някои от вещите му повярвали и започнали да му служат.

Само една стара книга, поразлистила страниците си и тревожно казала:

– Никога този разбойник няма да ни доведе до добро!

Чул това мъдрият прозорец и се затворил бързо.

С това се свършила властта на вятърът.