В програмата на Ескимоските олимпийски игри е включен необичаен спорт, дърпане на уши.

Двамата съперници сядат един срещу друг. На всеки от тях се слага примка на едно от ушите им.

При даване сигнал за започване на състезанието, двамата противници започват да дърпат примката.

Краят на двубоя се обявява, когато някой от двамата не издържи на болката и се изправи.

Ушите се използват и при вдигането на тежести. Поради това ветераните да са клепоухи, а видимата част на слуховите им органи приличат на свински пържоли.

Първоначална тежест е 450 г. В развоя на битката се наслагват още тежести. В момента рекордът по вдигане на тежести с уши е 8 кг.

Ушната кал представлява секрет от организма, който предпазва ушния канал от инфекции и бактерии. Произвежда се във външния ушен канал, в който кожата е снабдена с жлези, които отделят ушната кал.

Прекалените грижи за хигиената на ушите или пък липса на такива може да доведе до проблеми със слуха. Ако ушната кал се натрупа и се втвърди до толкова, че да не може да се махне с помощта на памучно тампонче, тогава може да се получи запушване на ухото или шум в ушите.

Основната функция на ушната кал е да задържа мръсотията от външния свят и да пречи на развитието на бактерии в ухото. Микрочастици, прах от въздуха и други подобни могат да увредят тъпанчето, ако ушната кал не ги спре. Освен това в ушната кал се съдържат вещества, които се справят с инфекции в ранен етап.

Ушната кал има и хидратираща функция. Тя прави кожата в ухото по-мека и влажна, което предотвратява сърбеж и изсушаване.

Малко хора подозират, че ушната кал се самопочиства. Въпреки, че тя винаги съществува в ухото, по-големите наслагвания обикновено се отмиват при редовно къпане. Когато дъвчете по време на хранене, също изтласквате ушната кал навън.

Хигиенните навици изискват и човешка намеса. Не бъркайте навътре с тампончето за уши, защото може да увредите тъпанчето. Не е добре да си чистите ушите всеки ден, защото така лишавате ухото от ушна кал и го излагате на опасност от развитие на инфекции.

В стари времена ушната кал се е използвала широко в личното стопанство.

Средновековните преписвачи за извличали от нея пигменти, за да илюстрират книги.

Преди восъчните конци да станат масово достъпни, ушната кал се е извличала със заострени нишки, за да не се наранят ушите.

В книгата за американските домакини, излязла през 1832 г., ушната кал се препоръчвала като най-доброто средство за намаляване болката на прободни рани от пирони или шишове.

Таня бе млада жена в напреднала бременност. Трудно се предвижваше, защото беше в осмия месец.

Днес реши да посети майка си. По пътя се клатушкаше като патица.

Едва се дотътри до вратата, звънна и съвсем малко почака. Когато майка ѝ я видя, прихвана я леко през кръста и я въведе вътре.

Таня се пльосна на дивана. Изхлузи чехлите си и опъна отеклите си крака на ниската масичка.

Погледна уморено майка си и въздъхна:

– Не мога повече. Трудно ми е да понеса всичко това.

Помъдряла през годините майка ѝ взе албума със снимките на децата си, седна до дъщеря си и го отвори.

От снимките им се усмихваха малки дечица обути в ританки и в съвсем малки меки обувчици. На малките им вратлета бяха прикрепени разноцветни лигавничета с картинки.

Двете жени бавно преобръщаха страниците на албума, изпълнен със спомени и радостни малки деца, които духат свещичките на тортата или седят край окичената елха.

В тях майката видя своята дъщеря вчера и тази, която е днес. Нещо се бе променило в нея.

Тук и сега се превърна в там и след това.

Детето на Таня ще се роди. Тя ще види неговите първи препъващи се крачки. Ще чуе първите му думи, които ще са разбираеми само за нея.

На малките крачета обути в чорапки, Таня ще обуе кожени обувчици, а на главата, където почти няма коса ще закрепи красива панделка или ще нахлупи шапка с картинка.

Изведнъж настъпи промяна.

Болката в гърба се припокри с предстоящата радост. Ръката, която доскоро разтриваше врата се премести върху издутия корема и го погали нежно.

И за първи път в този ден Таня се усмихна.

Да се молиш само по написани молитви е все едно да говориш на чужд език чрез така наречените разговорници. Трябва да търсим свои думи за молитвата.

Това лесно става, когато ни връхлети мъка или болката на наш приятел, защото тогава спонтанно викаме: „Помогни, Господи! Спаси го! Утеши изнемощялата му от мъка душа!“

Молитвата се ражда в любов. Това е цялата ѝ тайна и нейното обяснение. Можеш цял ден да казваш безброй думи на Бога, но ако те не са изпълнени с любов и не съдържат в себе си скръб за хората означава, че ти все още не си започнал да се молиш. Така можеш и да не започнеш до края на земния си живот.

„Да обикнем скръбта, за да придобием Бога“. Скръбта е чашата, която Христос ни поднася и с тази чаша ние се приобщаваме към молитвата.

Извън скръбта за хората имаме не молитва, а изпълняване на ритуал. И той е добър и необходим, ако е средство за събуждане и насочване на човека към целта.

Не трябва да очакваме някакво особено „молитвено“ настроение, за да започнем да се молим.

Представете си, човек седи на брега и лови риба. Всичко е тихо и благополучно, плувката се полюшва на водата, но човекът не знае, че отдолу няма кукичка.

В такава благополучна плувка се превръща молитвата ни понякога. Само на кукичката на страданието се хваща любовта.

„Непрестанно се молете“. Само молитвата на сърцето може да бъде непрестанна. Умът се уморява, но сърцето и в съня бодърствува.

За нас най-важното в молитвата е нейната искреност.

Една монахиня казваше:

– Не съм достатъчно усърдна монахиня. Седя в отделна килия и се моля, но я иди сред тълпата в света, както живеят всички останали и тогава се моли и се спасявай.

Християнството  е нужно да се проявява сред тълпата.

Наближаваше десет и половина. Писанов се канеше вече да отиде за обичайното съвещание, когато в кабинета му се появи Петър, енорийския свещеник на местната църква. От него лъхаше доброжелателност и Писанов го поздрави сърдечно.

– Хубаво е, че ви заварих, господин Писанов и вие сте много зает човек като мен.

Свещеникът бе дошъл заради камбанарията, която от два месеца бе почнала да се руши. Дървояди, кой знае от къде бяха дошли, разяждаха дървената ѝ конструкция.

И тъй като заостреният връх на камбанарията бе забележителна черта на малкото градче, Писанов бе открил подписка във вестника за нейното възстановяване.

– Направих сметка за необходимия ремонт, – каза Петър. – Опасявам се, че ще излезе малко повече отколкото предполагах, четиринадесет хиляди.

– Това е доста голяма сума.

– Наистина е голяма особено, когато постъпленията от вашата подписка не превишават пет хиляди лева.

Това не разтревожи много Писанов. Все пак начинанието му бе съвсем доброволно. Той не беше богат, но бе внесъл своите сто лева.

– Сега страната преживява тежки времена, – Писанов се опита да оправдае хората. – Данъците, сметките и таксите растат. А този сезон съвсем не е благоприятен за благотворителност. Почакайте да се затопли времето, може би тогава хората ще бъдат по-благосклонни.

– Да, но проблемът е неотложен, – каза с тъга Петър.

Енорийският свещеник продължаваше да говори още дълго време в същия дух, но Писанов губеше вече търпение.

„Този човек не разбира ли, – помисли си Писанов, – че това искане за повече и повече, трябва да престане, преди страната да изпадне в пълна разруха?“

Все пак Писанов го изслуша. Обсъди с него различни начини и средства за набавяне на необходимите суми. Обеща му място на някои от вътрешните страници на вестника, където може да изкаже болката си, но това бе всичко. Писанов не притежаваше необходимите ресурси, с които можеше да му помогне.