Ден без коли и мотоциклети, през който жителите на Париж предлагат хората да се движат на велосипеди или да ходят пеша.

След успеха на Дни без автомобили през 2015 г. и 2016 г. в града се възобнови това събитие, разширявайки зоната без автомобили в цял Париж.

Жителите и „тези, които обичат Париж“ предлагат в периода от 11.00 часа до 18.00 да се движат из града пеша, с велосипед, ролкови кънки, скейборд или моноколело. Ограниченията за движението на автомобили не се отнасят периферния път около Париж – булевард Переферик.

В същото време забраната за използване на автомобили не засяга обществения транспорт, туристическите автобуси, такситата и аварийните автомобили. Лицата с увреждания също могат да пътуват с личен автомобил, в случай че имат съответния стикер на автомобила. А в неделя журналисти и дипломати ще трябва да стигнат пеш до техните пунктове.

Около 2500 души губят живота си всяка година заради въздуха, който дишат в Париж. Това е 60 пъти повече от броя убити при пътнотранспортни произшествия.

Една трета от всички емисии на парниковите газове, които засягат изменението на климата, са емисиите на автомобили във френския столичен регион.

Според организаторите на Ден без автомобили „задачите са огромни, но трябва да ги решим заедно“.

Мая от малка мечтаеше да стане пилот. Когато стана на 15 години, тя реши да постъпи в училище, където обучаваха постъпилите в него да летят, давайки им начална подготовка.

Тя изпрати документите си, но трябваше да държи и приемен изпит.

В деня преди изпита Мая тръгна с майка си за училището. В полунощ стигнаха на гара, където трябваше да се качат на друг влак. Но тук ги очакваха лоши новини.

Беше паднал силен снеговалеж, железопътната линия бе затрупана, а влаковете спрени.

Мая беше отчаяна:

– Заради този сняг няма да мога да се явя на изпита. Нима трябва да се разделя с мечтата си?

Майка ѝ усети болката и страданието на дъщеря си и окуражително каза:

– Не се отчайвай! Все ще намерим с какво да се придвижим. Виж пътищата са почистени. Да опитаме да хванем някоя кола.

Мая се окуражи малко и се усмихна на майка си:

– Хайде, – момичето дръпна майка си за ръката, – какво чакаме? Нямаме много време. Трябва да стигна навреме.

Двете закрачиха по-бодро към шосето. Попаднаха на мъж, който им предложи:

– Ще ви откарам до следващата гара. Там може вече да са разчистили железопътната линия и ще продължите с влак по-нататък.

Когато стигнаха следващата гара, разбраха, че положението бе безнадеждно. Движението на влаковете все още бе парализирано.

Мая с майка си се върна отново на шосето с надежда, че ще могат да намерят превоз, за да продължат.

Беше минало полунощ и нямаше почти никакви коли, а тези който минаваха, изобщо не спираха.

Мая загуби всякаква надежда, че ще успее да стигне навреме за изпита. Заедно с майка си влязоха  в близкото кафене до бензиностанцията.

Изведнъж двете чуха бучене на мотор, а след това видяха голям камион да спира там.

Мая изтича веднага при шофьора и забързано започна да му обяснява:

– Закъснявам за изпит. Трябва да стигна навреме. Влаковете са спрени, закъснявам …

Едва тогава Мая си пое дъх и каза малко по-бавно:

– Ще можете ли да ни закарате до Х….?

– Ще ви закарам до М…, а от там са още два часа пеша до Х…

– О, много ви благодаря, – очите на девойката искряха от радост.

Тримата пътуваха доста време, а часът на изпита се приближаваше като че ли още по-бързо.

Стигнаха до мястото, където Мая с майка си трябваше да слезе, но шофьорът зави и продължи към Х ….

На смаяните погледи на Мая и майка ѝ, той обясни съвсем спокойно:

– Ще ви закарам направо до училището. В противен случай едва ли ще стигнете навреме.

След това шофьорът се обади по телефона:

– Захари, ще закъснея с около час и половина. Така се наложи, ще ти обясня като се видим.

Камиона спря пред училището десет минути преди започването на изпита.

Мая бе радостна и развълнувана. Тя се обърна към шофьора и каза:

– Не знам как мога да ви се отблагодаря…..

Мъжът махна с ръка:

– Няма за какво да ми благодариш, дете. Аз имам дъщеря на твоите години и напълно разбирам как се чувстваш.

Май отлично се представи на изпита и бе приета в училището.

На 11юли 1897г. шведският въздухоплавател Соломон Август Андре с двама приятели се издигнали в небето с балон „Орел“ от датския остров Шпицберген. Аеростатът имал обем 4531 куб. м. и бил снабден с платно, което било включено към сложната система от въжета. Именно с тази система било планирано да се управлява летателният апарат.
При издигането се скъсали три въжета и балонът практически станал неуправляем. Задвижен от попътния вятър „Орел“ прелетял в североизточна посока 480 км издигайки се на значителна височина.
На 14 юли Андре решава да прекрати полета. Балона пада върху леда на 800 км далеч от целта на експедицията – Северния полюс.
На 22 юли след едноседмична подготовка, пътешествениците се отправят пеша към нос Франц Йосиф, където имало склад с храна за експедицията. Пътя по плаващите ледове бил изключително труден.
Въпреки липсата на храна, студа и умората, по време на този поход пътешествениците не прекратили своите научни изследвания. Те направили множество астрономически и метеорологични наблюдения,а в дневниците си са описали и срещнатите животни.
В края на септември участниците в експедицията достигнали южния бряг на остров Белий. Издигнали там палатка и започнали да строят къща.
След 33 години, на 6 август 1930 г.  последния лагер на експедицията предвождана от Соломон Андре бил открит от екипажа на шведския кораб „Братвог“. Намерените на мястото документи доказват, че Андре, Френкел и Стринберг са умрели в средата на октомври 1897г.
През октомври 1980г. останките на смелите въздухоплаватели са придружени със почетен ескорт до Швеция.