Василев беше добър ветеринар. Днес му се падна да преглежда безнадежно болно дванадесетгодишно куче.

Неговите собственици го наричаха Вълчо. Те го бяха взели от улицата и се грижеха много добре за него. Тогава бе само само малко кутре, което дори не можеше да лае, а само издаваше някакъв писклив звук.

Ники и Рени много го обичаха. Към Вълчо силно се бе привързал и петгодишният им син Данаил. И тримата се надяваха на чудо. Искаха много кучете да оздравее.

Василев прегледа Вълчо и разбра, че има рак. Той каза на Ники и Рени:

– Нищо не мога да направя, той си отива. Ако искате мога да го освободя от болките му само с една инжекция, поне няма да се мъчи повече.

Ники и Рени дълго мълчаха навели глави. Ники бавно вдигна глава и каза:

– Добре, докторе, щом е безнадеждно, поне да не се мъчи повече …..

– Може ли на тази процедура да присъства и синът ни Данаил? – попита Рени.

– Щом смятате, че е необходимо, ….аз нямам нищо против, – каза Василев.

Ники и Рени смятаха, че момчето не бива да пропусне този момент, момчето беше привързано много към кучето. След това много трудно щяха да му обяснят, какво точно е станало. Надяваха се малкият сам да осъзнае положението.

На другия ден тримата доведоха Вълчо. Василев инжектира кучето. Данаил прегърна животното и започна да гали стария си приятел за последен път. След няколко минути Вълчо се отпусна и животът го напусна.

Момчето беше спокойно, гледаше кучето и не откъсваше поглед от него.

Василев се опита да успокои и тримата:

– Какво да се прави, животните живеят по-малко от хората…… – и вдигна безпомощно ръце.

Данаил погледна ветеринара и каза:

– Аз знам защо е така.

Възрастните изненадани се обърнаха към детето.

– Хората се раждат, за да се научат да обичат всички и да станат добри, – каза Данаил. – А кучетата още от раждането си знаят това, за това на тях не им е нужно дълго да живеят.