Наближи 1 март и в църквата започваха да се чуват спорове относно мартениците.

Петър и Иван бяха приятели, но това не им пречеше да спорят по някои въпроси особено, когато бяха на различно мнение. Случая с мартениците бе точно такъв.

– И ти ще ми твърдиш, – разпалено жестикулираше Иван, – че да носиш мартеница, в това няма нищо лошо?!

Петър изгледа разпаления си приятел и спокойно му обясни:

–  Ти знаеш моето мнение по въпроса, но това не е най-важното. За мен не е никакъв проблем да приема, че ти мислиш по друг начин. Аз уважавам и приемам това. Дори няма да правя опит да ти наложа собствено си мнение.

– Ако ти приемаш мартениците, ще приемеш и всичките им езически ритуали, – клокочеше като вулкан Иван.

– Мартениците ли са твоя истински враг? – Петър погледна сериозно в очите приятеля си. – Или твоята ревност като християнин се проявява само на празниците, подобни на този?

– Чуй ме  добре, – започна настъпателно Иван. – Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба, често и точно цитират Библията.

– Но това са само външни неща, – въздъхна Петър,  – които изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности, като искрена загриженост за хората, преодоляване на собственото „аз“ в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” в самата църква. Можеш да изглеждаш външно образцов според твоите стандарти, но не осъзнаваш какво е вътрешното ти състояние.

– Замислял ли си се някога колко абсурдно изглеждат мартениците?

– Ако отхвърлиш традиция, която повечето спазват, без да влагат в нея нищо, как след това ще им свидетелстваш за Христос и своята вяра? Не си ли забелязал, колко често невярващите ни възприемат като чудаци? Те с такива като нас не искат да имат нищо общо.

– Но ние излизаме сред хората, – вече по-спокойно започна да говори Иван, – планираме тези си дейности. Раздаваме Библии, брошури и книги. Споделяме Благата вест със случайно срещнати хора.

– Знаеш ли на какво ми прилича всичко това? – засмя се Петър. – На внезапна атака от обграден замък. От вратата му излиза една шепа смелчаци, действат и отново се връщат обратно в крепостта. Не разбираш ли, че така се самоизолираме.

– И все пак ……, – Иван млъкна.

– Ако хората си слагат мартеници водени от езическо желание да получат чрез тях някакво благословение, добре ние ще се дистанцираме от тази им дейност, но ако смисъла е съвсем друг, нужно ли е да се конфронтираме с тях?

– Но това е езическо суеверие.

– Ако си сложа червен и бял конец от уважение към една българска традиция, която харесвам, с ясното съзнание, че това няма да ми донесе никаква полза. Но осъзная, че хората около мен правят същото водени от същите подбуди, аз не правя нищо противно на Бога.

– Но ти сигурен ли си, какво разбират те и защо наистина носят мартеници?

– Знам, че възприемаш нещата по друг начин и твоята съвест не ти позволява да сложиш мартеница. Уважавам убеждения ти и няма да направя нищо, което може да те съблазни. Ето поради това съм решил да не нося мартеница, макар че имам свободата да го направя.

– Е, поне няма да носиш мартеници – въздъхна Иван – и това е нещо…..

Вие се нуждаят от духовна храна за да имате сили в предстоящите духовни битки.

„Търсете Господа и Неговата сила. Търсете лицето Му винаги“.

Точно както трябва физическа храна за да сме силни физически, така ни трябва духовна храна за да добием сили за една бъдеща духовна битка.

Библията описва себе си като духовна храна – водата, мляко, хляб, месо за нашия духовен живот. Това е всичко, което ни трябва за препитание.

Ако бяхте командир в армията, няма да изпратите човек в битка, ако той не е ял един месец. Ние трябва да се храним, за да има сили да изпълним задачите, които ни предстоят.

Вие няма да имате много успехи в спечелването на духовните битки с които се сблъсквате, ако умирате от глад. Ето защо ние трябва да се хранят с Божието Слово.

За разлика от яденето на физическа храна, всеки път, когато се храним с Словото, ставаме още по-гладни за Него. Колкото повече вкусим и видим колко добър е Бог, толкова повече искам да бъдем в Неговото присъствие.

В Библията се казва: „Христовото слово да се вселява във вас богато“. Павел ни казва да оставим Библията да действа в живота ни по един богат, дълбок, и животворящ начин.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Моряците бяха уплашени. Вилнееше ужасна буря и някои от тях бяха изхвърлени от кораба и се удавиха. Те се чувстваха загубени. Много въпроси без отговор им пречеха да вземат правилните решения. Къде бяха? Колко дълго ще продължи това пътуване? Щяха ли някога да намерят пътя за вкъщи?

Беше 1492 г. и капитан на тези мъже беше Христофор Колумб. Той също не можеше да отговори на техните въпроси, нито на своите. Това пътуване бе предприето от другата страна на Атлантическия океан в търсене на пряк път за Индия. Вместо това, Колумб откри един остров между Северна и Южна Америка. Там той и неговите моряци намериха прясна вода и бяха спасени.

Подобна история не би се повторила днес. С точни карти капитаните на кораби насочват своя курс. Те не биха изгубили пътя.

Въпреки това на земята има много хора, които се чувстват така, сякаш са се загубили в бурния океан. Те си задават въпроси. Къде отивам? Изгубих ли се? Ще мога ли някога намери правилния начин?

Бог е чул нашите въпроси и Той вече ни даде една Книга, за да направлява живота ни. И това е Библията. Чрез нея можем да получим отговорите на много въпроси, ако позволим на Божия Дух да ни разкрива истината, когато четем Божието Словото.

Един ден един млад човек, студент от елитен университет каза:

– Има много пътища към спасението и небето. Искреността е ключът към постигане на небесата. Можете да вярвате, каквото си искат, стига да сте искрени.

Прав ли е? Достатъчно искрен ли е? Или човек може искрено да сбърка?

Библията много ясно казва, че свободата от греха идва само чрез Исус Христос.

“ Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си“.

„И чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име [Христос] дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим“.

Когато определяме Спасението, като помилване, трябва да добавим и „чрез смъртта на Исус Христос“.

Кой се нуждае от Спасение? Всеки е съгрешил и осъден на вечна смърт или отделян от Бога.

„….. душата, която е съгрешила, тя ще умре“.

„Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса“.