В един малък град живееше Стоил. Ти беше вече на 16 години. Още от детството му в семейството му бе неспокойно. Баща му и майка му отдавна се бяха разделили. Дядо му бе починал. За последните три години Стоил трябваше да смени трина втори бащи.

Майка му вечно беше изнервена. Губеше се от сутрин до вечер на работа. От нея Стоил не бе чул нито една добра дума. Имаше само един човек, които истински го обичаше. Това бе неговата мила и добра баба.

Той почти всеки ден разговаряше с нея преди да заспи. Малко бяха дните, когато това не ставаше. Те нямаха тайни помежду си. Баба и внук бяха като едно.

Първата любов, синини, загуба, всяко малко нещо бе известно на баба му. А тя ревностно пазеше неговите тайни, беше същинска Швейцарска банка, която пази в тайна влоговете на клиентите.

Майка му често завиждаше:

– Пак ли интимничите с баба си? Ти се разбираш повече с нея, отколкото с мен.

Така бяха изминали 16 години….

Стоил излезе на двора да разходи кучето. Седна на пейката и забеляза, че до него седи възрастна жена с куфар. Той нямаше да ѝ обърне внимание, но жената много внимателно го разглеждаше.

„Какво се е вторачила тази бабичка в мен, – помисли си Стоил“.

Той се почувства неудобно, под изследващия го поглед на възрастната жена и попита:

– Бабичко, искате ли нещо?

Тя не отговори нищо, а позвъня на мобилния си телефон.

Изведнъж иззвъня и телефона на Стоил, беше неговата мила баба.

– Здравей Стоиле, здравей мой мъничък.

Младежът бе шокиран. Той се взря в непознатите очи, махна телефона от ухото си и извика:

– Бабо!

След това се хвърли на врата на възрастната жена, която седеше на пейката. и потъна в прегръдката ѝ

До този ден той нито веднъж не бе виждал любимата си баба. През всичките тези години тя бе някъде в друга страна, изкарваше пари с които помагаше на майка му, но всяка вечер, тя звънеше на внука си, за да научи как е минал денят му …

До 22 септември 1908 г. България е била свободна, но васална държава. Българският княз е бил васал на султана.
След конференцията в Букурещ, на 19 февруари 1886 г. (същата датата, на която се подписа Санстефанския договор през 1878 г.), от българска страна се е подписал Иван Евстратиев Гешов, но мирният договор влиза в сила едва когато го е преподписал пратеник на султан.

България е била самостоятелна, но юридически зависима държава. Титлата на българския владетел е била княз на България и главен управител на Източна Румелия.

В Южна България така наречените Източни железници формално са били собственост на Османската империя, но фактически са ги владеели Австрия-германски банки.

Освен това западните велики сили имали привилегировано положение на българска територия. Например, ако техен поданик извършел убийство на българин, той не може да бъде съден от съд е България.

Великите сили също така определят митническия режим. Следователно е имало икономически и политически предпоставки да се търси обявяване на независимост.

България веднъж била нарушила Берлинския договор с обявяване на Съединението през 1885 г. и правителството на Малинов решило да изчака удобен момент. И той настъпил, когато Австроунгария нарушила Берлинския конгрес като анексирала Босна и Херцеговина.

България като държава загубила от младотурската революция. Защото тя сложила край на реформите в Македония. Младотурското правителство на Кемал паша обявило: „По конституция всички сме османлии, всички сме равни, няма националности, няма религии… Имаме равни права и задължения“.

Въпреки всичко свобода била обявява, българските чети слезли в градовете. Българското правителство вече нямало това влияние в Македония, което е имало преди.

Гешов предложил да се обяви независимостта на 19 юли 1908 г. Правителството не приело, защото се страхувало от възможни международни усложнения.

Оказало се, че обявяването на независимостта било много по-лесно от нейното признаване. То станало чак на 6 април 1909 г. с подписване на протокол в Истанбул.

Обикновена опашка в банката. Десетина души кротко стояха на опашката и чакаха реда си. Пълна тишина и спокойствие.

Изведнъж на младеж, който бе към самия край на опашката иззвъня телефона. Той с виновен глас каза:

– Да идвам. В тролейбуса съм. Да, идвам скоро. Не се притеснявай, ще дойда навреме.

Хората започнаха да се обръщат назад, за да видят, кой така нагло лъже. Някои от тях леко се подсмихваха.

„Този хлапак навярно яко е загазил“ – мислеха си повечето.

За известно време настана тишина. Минаха пет минути, когато телефонът на младежът отново се обади.

– Да, още пътувам. В задръстване попаднахме….. Честно в тролейбуса. Скоро ще дойда, не се ядосвай… , – младежът се изпоти целия.

Не се измислят лесно лъжи. Изглежда за малко време трябваше да свърши повече неща или залъгваше човека от телефонната слушалка може би, защото нямаше желание да се срещне скоро с него.

Всички на опашката започнаха да се усмихват. След пет минути ново обаждане.

– Ей сега, – оправдаваше се младежът, – останаха още няколко спирки… честно в тролейбуса пътувам.

Към младежа се обърна мъж от опашката и му каза:

– Задната площадка плаща пътуването!

Някой от средата на опашката се обади:

– Ако искаш, аз имам билет, мога да услужа.

Мъжът отново погледна към младежа съчувствено:

– Какво става с вас, млади момко?

Младежът продължаваше притеснено да говори по телефона:

– Добре, хайде. Трябва един пакет да предам. Скоро ще дойда.

През следващите 20 минути, докато се източи опашката, никой не звънна на младежа. Всички присъстващи се смееха до сълзи и от време на време поглеждаха младежа, който искаше в момента да потъне в дън земя.

Алтруизмът е принцип или практика на загриженост за благополучието на някой друг.

Той може да бъде породен от чувство на дълг, отговорност и лоялност. Чистият алтруизъм се състои в това да пожертваш нещо за някого, без да очакваш нещо в замяна.

Когато около теб много хора се оплакват от трудния си живот, ниските заплати и недостига на средства, трудно би повярвал, че даването на пари може да доставя удоволствие.

Изследване показало, че внасянето на стотици паунда в „Банка за храна“ – благотворителна организация, разпределяща продукти, предизвиква активност в невроните на мозъка в тези области, които се възбуждат по време на секс или приемане на наркотици.

В Алма Ата майсторката Дина Шарипова има диагноза детска церебрална парализа и недееспособни ръце. Но независимо от това, тя вече 13 години бродира картини от бисери с краката си.

Всяка картина  отнема на шивачката около половин месец. На тях главно има женски образи, цветя и птици.

Майсторката си избира картини от Интернет, майка ѝ ги копира с молив и Дина пристъпва към работа.

Тя не шие, за да продава. Но веднъж представила на една изложба 15 свои работи, където имала голям успех.

След изложбата тя продала половината от творбите си, за да направи подарък на майка си.

Дина учи дистанционно последна година в Московския университет и работи като специалист в отдел за набиране на персонал в една от казахските банки.