Майката и бащата на Ирина се разведоха, когато тя бе още малка. Бащата подари на Ирина едностаен апартамент, където тя живееше с майка си.

Ирина порасна и се ожени. Един ден тя каза на майка си:

– Мамо, защо не отидеш да живееш при роднините си на село. Тук е много тясно за трима ни.

– Знам, че сега той е по-важен за теб, но ….. – каза майката ѝ.

– Нима не разбираш, че така разрушаваш живота ми?

Майката на Ирина бе дошла от село в града, за да учи и да работи. Там бе оставила къща, в която живееше сестра ѝ с мъжа си и баба им. Отоплението там е на дърва, а удобства никакви нямат.

– Не искам да отивам там, – намръщи се майка ѝ, като си спомни какъв пущинак е само.

– А аз къде да живея със съпруга си? Вече съм на 24 години, – роптаеше Ирина. – Искам да си имам собствено семейство. Омръзна ми да се крием в парка или да дебнем , кога си отишла на работа и не си в къщи.

В дома им постояно имаше скандали.

– Татко подари апартамента на мен. Разбра  ли? – крещеше Ирина на майка си. – не съм аз тази, която трябва да наеме друг апартамент.

Когато Ирина се оплака на баща си, той примирено вдигна рамене:

– Нямам желание да се намесвам. Аз изпълних дълга си, а по-нататък двете сами се разбирайте.

– Аз не искам да се карам с майка си, – каза твърдо Ирина, – но не искам цял живот да живея с нея.

Съседите клатеха глави. Леля Надя не се стърпя и веднъж каза:

– Ирина, вместо постояно да се оплакваш и да се караш с майка си, погледни съпруга си. Нито един нормален мъж не би гледал безучастно как дъщеря гони майка си от дома си. Той би намерил изход и ако се наложи би наел друг апартамент.

– Каква стана тя? – каза недоволно чичо Марин. – Изпълнила е дълга си и сега трябва да се маха. Все едно е някаква вещ.

– Е, все пак на младите трябва да се дава шанс, – махна с ръка дядо Трифон…..

Малчуганът държеше в ръцете си стоманена тръба, която бе два пъти по-дълга от ръста му. Той бе готов всеки момент, да я използва съвсем сериозно. С нея защитаваше баба си, която продаваше на улицата.

Детето съвсем не знае, че в Китай е забранено да се търгува на улицата.

Малкият телохранител отбраняваше своята баба от инспекторите на градското управление под всеобщия смях на околните. Той войнствено крещеше:

– Не докосвайте моята баба! Махайте се, не я пипайте!

Това разбира се е нарушение, но освен смях, не се приложиха никакви други наказателни мерки на непълнолетния бодигард.

Димитър често пътуваше по работа, свързана с бизнеса му. Синът му бе на гости при баба си на село, а жена му бе в отпуска. Тя бе останала у дома, за да довърши някаква работа.

Тъй като Димитър свърши днес по-рано, той реши да се прибере у дома. Отвори вратата и влезе в стаята…., а жена му спеше, но не бе сама в леглото.

Спят заедно така здраво, сякаш нищо наоколо не ги интересуваше. Дори не се мърдаха.

Нещо се преобърна в душата на Димитър, получи сърцебиене. Някаква празнота се образува в гърдите му, като вакуум. Започна да се задушава.

Не ги събуди, а само ги снима, та после да не се отмятат.

Излезе тихо и отиде в кухнята. Извади бутилка вино от шкафа, сложи чаша пред себе си и я напълни.

– Пет години щастлив брак. Имаме прекрасен син. И сега…. никога не съм си мислил, че това може да стане с мен. Какво да правя? В главата ми е пълна каша….

Живота ни изненадва с коварни сюрпризи и за съжаление с печален опит.

Но моля ви, погледнете ги на снимката, как сладко спят …

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.