В Константинопл живеел един човек, който обичал хората, които си нямали нищо. По улицата винаги зад него вървели просяци, но той никога не им отказвал и винаги им давал по нещо.
Веднъж го попитали:
– Защо си толкова милостив?
А той им разказал следното:
– Бях на 10 години. Чух в църквата, когато свещеника каза, че който дава на просяка, дава в самите ръце на Христос. Аз не повярвах. Тръгнах към къщи и размишлявах въру това. Изведнъж видях на пътя беден човек в дрипи, а над него лицето на Спасителя. Подадох хляб на просяка, но в този момент Христос протегна ръка към хляба и приемайки го, благослови милостиво човека. Виждайки това, аз се уверих, че когато давам на този, който няма, давам на Христос. И досега виждам лицето на Христос над главата на просяка, за това с любов бързам да дам на всеки нуждаещ се според възможностите си.

Биохимикът и фотографът Linden Gledhill живее и работи в Америка. Изследвайки структурата на крилата на пеперудите, той е направил серия от зашеметяващи фотографии. Всички творби са макро и фотомикрография. Криле на пеперуди са увеличени със специално и много мощно оборудване, микроскоп и лещи за макро фотография. Получените снимки разкриват пред зрителят крилата на насекомите.
В действителност, пеперудата винаги се възпяват от поети и писатели. Преписват им се специални магически способности и дори ги отнасят към елфите и ги счита за един вид ездитни животни на елфи. Пеперудите са толкова красиви и необичайни, че в света има истински колекционери, които за редък екземпляр са готови да платят сума не по-малка от тази за една картина на велик художник.
Човек не може да види структурата и строежа на най-малките елементи и обекти, но тази серия може да му помогне да види крехкостта на естествената красота. Само с едно докосване на пръста по повърхността на крилото човек е в състояние да унищожи идеалния рисунак и порядъка в най-малката структурата. Тази серия от снимки показва, че красота може да бъде дори и в най-малките неща, невидими за окото.

В африканската пустиня пейзажът е еднообразен. Понякога пътниците в тази безкрайна пустош откриват под краката си интересни камъчета. Дори и ако поискаш да ритнеш, нищо няма да се получи. Не можеш да го махнеш от мястото му и да го подържиш в ръката си. Тези камъни не са друго, а необичайните растения на пустинята – литопси.
Те са малки с диаметър около 5 сантиметра. Майстори са на камуфлажа в пустинята.
Всеки човек или животно, попаднали на такова горещо и пустинно място, на първо време ще търсят източник на вода, кладенец или растение, което съдържа голямо количество вода.
Кой тогава ще обърне внимание на някакви си камъни, в които дори вода не се забелязва?
Така минавайки край тях, човек изобщо не се досеща, че сред истинските камъни са се скрили литопси, имащи запаси от влага.
Техните корени проникват дълбоко в земята, за да търсят вода.
Литопсите имат дебело стъбло, на което растат тлъстички и малки листенца, а през есента между тях могат да се появят малки разноцветни цветчета.

Нищо не може да замени това очарование, което изпитваш при четенето. Това е едно чудесно преживяване, ефикасно лекарство за меланхолията.
Потапяйки се в четенето имаш чувство, че разговаряш с някого и помежду си споделяте интересни неща. Наслаждаваш се на съзвучието, удивяваш се на новите мисли, които не са ти идвали наум. Жадно поглъщаш новото.
Това общение с книгата спира времето и обсебва цялото пространство. То ви очарова.
Четенето, това усещане не може да се сравни с нищо друго, нито с киното, нито с компютърните игри, нито с Интернет. Защото четенето включва ума, сетивата и чувствата ти, а тялото през това време бездейства.
Четенето е като любовта. Ти се гмурваш в историята, външния свят се изключва, а тревогите остават на втори план.
Оставате само вие, книгата и ти. Кой знае, може би за това четенето е по-малко популярно. Да четеш това е енергоемко, това е риск, защото юздите преминат в други ръце и най-важното ти не знаеш как ще завърши историята. Но, въпреки всичко, това е едно голямо и невероятно приключение, от което човек трудно може да се откаже.
Разбира се четенето не е лекарство, то не може да премахне причините за синините и нараняванията, нито да реши непреодолимите предизвикателства в живота. Но дори и любовта не е гаранция за безоблачен живот.
Четенето е като пристанище или убежище, където можеш да починеш преди новите битки в реалността.

Имаше обикновено детство със съответните забрани, радости и забавления. Не му липсваха спречквания с другарчетата и спорове с други. Лошото е, че понякога несправедливо го обвинявах, а той се огорчаваше от това и страдаше много.
Веднъж срещна един старец, който му разказа за страната на истината и светлината. Страна, в която хората се обичат, си помагат, не боледуват, а от радостта и щастието с шепи можеш да нагребеш колкото си искаш. Единственото условие да бъдеш част от тази страна е да дадеш сърцето, мислите и волята си на нейния владетел. Не си мислете, че той е злоупотребявал с тях, напротив неговите мисли са били винаги за добро на хората.
Когато реши да стане част от тази интересна страна, той почувства голяма промяна в себе си. Заяжданията, заплахите, униженията, оскърбленията и всякакъв вид натиск върху него, не оказваха вее същото въздействие, както преди.
Хората, които постъпваха несправедливо към него, предизвикваха в малкото му сърце съжаление и разбиране. Той искаше да ги прегърне и да им каже, че не им се сърди за стореното, защото владетелят на онази странна страна беше влял любов в сърцето му.
Веднъж застана на един разклон. Двата пътя не загатваха по никакъв начин, какво очаква човека, ако тръгне по един от тях.
Докато се чудеше на къде да тръгне, видя много напред силуета на стареца, който беше му разказвал за чудната страна. Той взе решение да го последва, но някаква примамлива музика отвлече погледа му към другия път. Там започнаха да се появяват красиви цветя и прекрасни животни. Наоколо се носеше нежен аромат и сладка омая. Мислите му отново го върнах към другия път и старец, но някакво тихо гласче му нашепна:
– Какво толкова, ще се порадваш на всичко това, а после пак ще тръгнеш по онзи път, ето къде е, няма да избяга.
И той пое към шумната компания от животни и цветя, съпроводени от възторжена музика и натрапващ се силен аромат. Стъпвайки на този път, той забрави за другия. Увлечен от ставащото наоколо, той се отдалечаваше все повече от разклона.
Новият му живот го сграби в хватката си и не му даваше възможност да си отдъхне. Започна работа, ожени се, родиха му се и деца. Живееше, но имаше чувство, че някъде, някога е загубил нещо много ценно.
Колкото и да се опитваше да си спомни, стигаше до една тъмна преграда, след която следваше мрак и тъмнина. Искаше да тръгне напред, но нещо го дърпаше обратно.
Болката, мъката, страхът и липсата на посока и цел присъстваха ежедневно в живота му.
Проблясъци, като някакъв сън за чудна страна изпълнена със светлина и истина, и някакъв старец, просветваха в съзнанието му, като светкавица раздираща небето за миг.
Веднъж вървеше по една малка улица от големия град. Чу песен. Звучеше му доста познато. Сърцето му лудо заби. Той ускори крачка и се насочи по посока на песента. Колкото повече приближаваше толкова повече спомени се връщаха в главата му.
Той видя малко момче заслушало се в разказа на един побелял старец. Сълзи потекоха по бузите му. В момчето позна себе си. Той знаеше вече какво разказва добрия старец на детето. Топлина заля тялото му и той разбра какво беше загубил през всичките тези години.
Реши да поеме по изоставения преди път. Душата му ликуваше. Любов изпълни сърцето му. Той знаеше, че вече нищо няма да може да го отлъчи от необикновената страна и нейния владетел.