Той беше едър и як мъж. Вечно усмихнат и доброжелателен. Но станеше ли въпрос за дъщеря му, нямаше по-съвършено същество от нея.

Николов много се гордееше със своето червенокосо луничаво момиченце. Разказваше какви ли не истории за нея.

Например, как не можела да стигне мивката, но горещо желаела да помогне на майка си, да измие съдовете. И той добрият великан повдигаше това съвършено мъниче, да извърши замисленото.

Николов не спираше да хвали дъщеря си. Скоро го чуха да разказва за нейната голяма щедрост.

Майка ѝ заминала в съседния град за няколко дни. Малката лудетина направила кекс и почерпила съседите от името на майка си. Добрите хора не могли да ѝ откажат.

Но Николов никога не разказваше, как съвършената му дъщеричка с един голям камък строши стъклото на големия прозорец в стаята на съседите. Нито, че в разгара на лятото това прекрасно червенокосо момиченце разряза всичките дини на дядо си, в някаква игра измислена от нея. Където главната  героиня беше, разбира се , тя. А трябваше да се пребори с дракони и змейове, джуджета и великани изпречили се на пътя ѝ. И в тези войни се проля много кръв, но не на измислените герой, а динения сок от „победените“ дини.

За него тя беше и ще си остане съвършената дъщеря.

Знам, че в човек не всичко е добро или лошо, защото ние хората сме странна комбинация от двете. По-важно е, кое ще надделее в живота ни?!

В един вестник Катя прочете, че госпожа Дранган е изчезнала от един апартамент, като е използвала ориенталски трик. С други думи казано, станала е невидима за присъстващите там.

Когато Катя отново срещна Симеон му разказа за прочетеното и кресна, сякаш той беше виновен за лошото ѝ настроение:

– Не мога изобщо да разбера тези „фокуси“. Как мога да разбера кое от тях е лъжа и кое не е?

Симеон беше свикнал с крясъците и внезапната промяна на настроението ѝ. Погледна я спокойно и започна наставнически да ѝ обяснява:

– Можеш сама да проучиш тази тема. Запомни, че повечето такива случаи имат нормално обяснение. По-добре  разгледай примери, които не влизат в тази категория. Не се оставяй да те излъжат, дръж се за здравия си скептицизъм.

На нея много ѝ хареса тази негова демонстрация на здравомислие.

Погледна го и каза предпазливо:

– Спомняш ли си, веднъж ми каза, че да имаш способности на медиум не е същото като да бъдеш свят човек?

– Дали госпожа Дранган чука на небесната порта, това ли имаш в предвид? – каза сухо Симеон.

Катя не смееше да повдигне очи, да го погледне. Страхуваше се, че ще той разбере колко е объркана и глупава, а тя не обичаше другите да знаят, че тя е слаба. Винаги беше усмихната и демонстрираше сила на волята и духа си.

Симеон разбра терзанията ѝ, усмихна се и каза:

– Дарбата да бъдеш медиум е често пречка за да бъде свят човек, тъй като тя подсилва надменността и арогантността. А за да се изправиш с лице към предизвикателствата в живота, е нужно да се видиш такъв, какъвто си, със всичките си кусури и недостатъци. Ако си в състояние да направиш това, тогава имаш добрата възможност да разпознаеш живота, който Бог е предопределил да водиш.

Двамата седяха в заведението. Днес нямаше много посетители. Те можеха да разговарят спокойно, без да ги притеснява някой.

– Вярвате ли в безсмъртието, адвокате? – подхвана единият събеседник.

– Вярвам, че човек се стреми да не бъде забравен. За да запазят името си през вековете, хората са склони да извършат ужасни неща, да се хвърлят във вулкан или да създадат нова религия. Не знам дали спасяват души, но на някои от тях това се отразява в банковата им сметка. Казват, че ни си мъртъв ако някой още те помни, за това такъв спомен е безценен. Има хора готови да платят, за да бъдат погребани край футболно игрище, защото смятат, че футбола е вечен. Други мечтаят за паметник, но единственият, който можеш да си купиш приживе е надгробния.

Николай се засмя:

– Сега разбирам, че адвокатите се занимават със земните амбиции.

– Не разбирам какво искате да кажете?

– Имам в предвид безсмъртието, то не е човешка ценност, а религиозна.

– Впрочем има две неща, които човек не е открил до сега във Вселената, – каза адвокатът. – Едното е душата. Никой никога не я е видял. Другото е безсмъртието. Не сме видели нищо безсмъртно, но сме превърнали вечността в математически формули.

– Но всичко това е религия, – каза Николай. – Без душа няма безсмъртие.

Двама хора с различен мироглед. Кой кого ще убеди в правотата си? Всеки от тях е избрал своята „религия“, но коя от тях е истинската?

Нощта настъпваше и се разделяше с деня, обгръщайки последните личи светлина процеждаща се между облаците.

И все пак има надежда за този свят. Без душа няма безсмъртие, ако душата не бъде спасена, тя няма да докосне безсмъртието.

Вървейки из църковния двор двамата стигнаха до западната фасада. Влязоха навътре. Въздухът в Катедралата беше застоял, но по-прохладен от зноя на изгарящото слънце навън. Тишината предизвикваше към размисъл.

Яна въздъхна дълбоко и изрече на глас това, което я измъчваше през цялото време:

– Защо Господ просто не порази силите на мрака и не се справи с тях един път за винаги?

Сашо разроши с ръка буйната си коса и лека усмивка озари лицето му. Той вдигна глава и каза:

– Шедьовър не се прави за една нощ. Става въпрос за един крупен творчески замисъл, който едва е започнал.

– Не разбирам, нима силите на мрака са непобедими?

– Те са крайно необходими за извайването, – Сашо направи няколко крачки напред, обърна се към момичето и продължи. – Човек не може да твори без да полага усилия, да прави опити, които често завършват с провал. Но именно провалите и несполуките му помагат правилно да разбере нещата. Без страдание творецът не би могъл да създаде някакъв ценен проект.

– Нима Бог не може да твори по-резултатно?

– Целта на сътворението не е резултатността, а любовта. Творецът се облива в кървава пот и сълзи, полага огромни усилия, за да бъде изпипано всичко, както трябва. Той използва тъмните сили, за да излезе нещо добро.

Известно време двамата мълчаха вглъбени в мислите си.

– Щом Божия замисъл е толкова велик, – надигна се от каменното стъпалото, където бе седнала Яна, – какво значение, може да има един човек?

Сашо не се учуди на упоритостта ѝ, защото я познаваше много добре. Тези диалози не се водеха за първи път.

Погледна я в очите и спокойно каза:

– В един роман всяка дума има значение. В една картина всяко петънце от боя и придава нов замисъл. Всяка частица мрамор от тази катедрала я прави устойчива и красива. Всеки от нас, колкото за малък и незначителен да се възприема, има значение за общността към, която  е причислен.

Хванати за ръце напуснаха каменната сграда. Вървяха и мечтаеха за щастието, което щяха да изживеят в една несравнима реалност.

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.