В Холандия съществува една прекрасна традиция за Нова година. Там си обменят саморъчно направени картички. Специално за тази цел в магазини се продават всички необходими материали и украшения, така че всеки човек да може да зарадва роднините и близките си.

В Новогодишната нощ хиляди хора излизат на улиците, пускат фойерверки, пият шампанско и бира, и се радват на настъпилия празник.

На 1 януари много холандци отиват в Хага, на брега на Северното море, за да се изкъпят в ледената вода температурата, на която се колебае между 0 и 5 градуса.

Веднъж в училище едно момиче изтича с разплакани очи при учителката си  и каза:

– Откраднаха ми новата писалка.

– Мило дете, – каза учителката, – не трябва да обвиняваме, когото и да е в това, че ни е открадната някаква вещ. За да разбереш какво има предвид, ще ти разкажа една история.

Момичето престана да плаче и впери очи в учителката.

– Преди няколко години от един много богат господин откраднаха много ценна вещ, спомен от негов починал приятел. Вместо да отиде в полицията и да съобщи за кражбата, той започнал да се моли: „Господи, не успокоявай съвестта на крадеца, докато не върне откраднатото на мястото му“. Вечерта на вратата на този господин се почукало. Когато той отворил видял пред себе си  скромно облечен човек, който със сълзи на очи го помолил да му прости за кражбата на скъпоценната вещ. Той бил дошъл, защото нямал мир в сърцето си. И ти така направи, момичето ми. Кой знае, може и ти обратно да получиш своята писалка.

На следващия ден същото момиче срещна учителката си със сияещо лице  радостно ѝ каза:

– Послушах съвета ви и разказах на Господа за моята мъка. И днес писалката ми бе на мястото си.

„Всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори“.

Сплетните и клюките са най-древния вид устно творчество, което днес наричаме модерно повествование, т.е.съчиняване и разказване на истории.

Човек е така устроен, че за него е жизнено важно да узнае нещо за другите, да каже нещо за себе си, да привлече вниманието на околните, за да се почувства значим.

Дори и необщителността е начин да предизвикаш внимание у другите и да се откроиш между хората.

Да бъдеш особен и важен, е нашият най-голям двигател във всичко, което правим в живота си.

Нужно е тази мощна енергия да се насочи в по-спокойно и мирно русло. В противен случай може да се стигне до нежелани резултати, както в една от древните притчи.

По време на разцвета на Древна Гърция в един от храмовете се случило нещо ужасно. Една нощ някой бил разбил статуята на Зевс. Всички жители били объркани, те се страхували от отмъщението на Боговете.

Градските глашатаи призовавали по площадите престъпникът да се яви незабавно пред лицето на старейшините, за да понесе справедливо наказание.

Престъпникът изобщо нямал намерение да се показва. След една седмица била осквернена още една статуя. Появило се предположение, че извършителят е луд.

Поставили стражи в храма и накрая осквернителят на статуите бил хванат.

Попитали го:

– Знаеш ли какво те чака?

– Да, – весело отвърнал мъжът. – Смърт.

– Нима не се страхуваш да умреш?

– Страхувам се.

– Тогава защо направи всичко това, щом си знаел, че те очаква смърт?

Човекът дълбоко въздъхнал и казал:

– Аз съм никой. Цял живот съм бил незабележим. Нищо не съм направил, за да се отлича от другите, защото не знаех какво мога да направя. Исках да направя нещо, чрез което хората да ме забележат и да ме запомнят.

Той замълчал малко, а след това добавил:

– Истински умира този, който е забравен. Смъртта за мен е приемливо заплащане за такова безсмъртие.

И днес всеки се стреми да извърши нещо забележимо.

Всеки човек има някакви творчески способности. А творчеството е най-подходящия начин да станеш значим за себе си и другите.

За това позволете на тези ваши способности да се реализират.

Елена бе тъжна и подтисната. Край нея само недоволни, а на нея от това вече и писваше. Реши да се помоли и да потърси отговор и утеха от Бога.

– Господи, аз се старая да живея според съвестта си и по законите. Никого не обиждам. Със всички се старая да бъда приветлива. Много работя, но не съм щастлива. Защо е така?

– А ти как мислиш? – попита я Господ.

– Това е заради майка ми. Тя е много труден човек. Никога не ме е хвалила, не е одобрявала това, което правя, не ме е подкрепяла. Само ме критикува, оскърбява, унижава и ругае. За нищо не мога да ѝ се доверя, защото тя ми се присмива, а тайните ми разказва на всички, с иронични коментари. Тя ме притиска, като в желязна рамка, трудно ми е дори да дишам. Ограничава моята свобода. Налага своите правила и ми забранява много неща. Даже ми забранява и да плача.

– А ти опита ли се да направиш нещо относно това? – заинтересува се Бог.

– Стараех се и продължавам да се старая, но всичко изглежда е напразно, – каза Елена с тъга. –  През цялото време се старая да докажа на майка си, че аз мога много неща. Учех се отлично. Работя не от страх, а по съвест. Помагам на хората. Със всички сили се старая да бъда добро момиче, за да ме оцени мама и да ми каже: „Браво! Гордея се със теб!“

– И какво, това свърши ли работа?

– Не. Минаха много години, но нищо не се промени. Тя, както преди е недоволна от мен. През цялото време се старае да ме хване, унизи и разстрои. Тя си е все същата. Думите и действията ѝ ме нараняват.

– Това означава, че и ти не си се променила, – обясни ѝ Господ. – Каквато си била, такава си останала. Ти си жертва, а щом има жертва, трябва да има и тиранин. Ти си се съгласила тази роля да изпълнява за теб майка ти.

– Но аз отдавна вече не съм дете! Възрастен човек съм, – възрази Елена. – Защо в живота ми тираните се умножиха? Тероризират ме всички мама, началника, даже и колегите ми.

– Защото ти все още не поемаш отговорност за себе си, търсиш виновни и се обиждаш от майка си, а и на Мен за това, че сме те направили слаба. Ние нямаме нищо против ти да бъдеш силна.

– Аз вече съм друга. Родих две деца. Измених се. Достигнах определени успехи.

– Нищо не се е променило. Всичките ти успехи нямат стойност, защото не са направени от чисти подбуди.

– А от какви тогава? – Елена се обиди.

– От съображения за гордост. Майка ти те е унижавала, а ти си искала да се издигнеш над нея. Тя те е критикувала, а ти си пожелала да ѝ докажеш, че не си такава. Ти не се чувстваш щастлива, защото твоята крайна цел очевидно е недостижима. Не си пожелала да се промениш, а си поискала майка ти да се измени.

– Да, прав си, – каза Елена, след като помисли малко. – Вероятно е така. Но все още не мога да разбера, защо тя постъпи така с мен? Какво съм ѝ направила?

– Нищо. Навярно тя е очаква от теб нещо особено.

– Какво?

– Хайде да я попитаме, – предложи Господ.

Изведнъж се появи образа на майка ѝ, почти като жив, но прозрачен. Бог се обърна към нея:

– Здравей. При мен дойде дъщеря ти. Тя пита, защо си я възпитавала по този начин? На какво си искала да я научиш?

– Исках да ѝ дам сила. Тя растеше толкова слаба, трудно се приспособяваше и не можеше да се грижи за себе си. В отношенията си с мен тя трябваше да се научи да защитава границите на своето лично пространство. Необходимо е да се закали и да позволи да бъде жестока, когато трябва. Да казва „не“ и направо да заявява своите интереси. До сега не съм видяла резултат, но ще опитвам още  и още. Това е, което искам да предам на моята дъщеря, повече в нашия род не желая да има жертви.

– Не се ли страхуваш, че тя може да те намрази?

– Това ще ѝ помогне повече да обича. Сега тя може само да съжалява себе си и другите, които са слаби като нея. Ще плаче, ще се оплаква и още повече ще отслабва. Тогава какво ще предаде на децата си?

– Какво очакваш от нея?

– Чакам в отговор на моите нападки да каже твърдо: „Спри, мамо!“ Когато порасне, тираните ще я оставят и ще уважават личното ѝ пространство. Тогава ще мога да си отдъхна и просто да бъда майка …..

Няма значение през какво преминаваме, нито какви трудности преживяваме. Всеки от нас е ценен.

Нашето минало не определя бъдещето ни. Обстоятелствата и ограниченията понякога ни пречат да се радваме, но не трябва да допускаме това.

В живота трябва да бъдем благодарни за това, което имаме и да не се ядосваме, че нещо ни липсва.

Просто трябва да правим това, което умеем най-добре.

Кажете си: „Тук съм, защото за мен има цел. Да обичам другите хора и да ги вдъхновявам“.

Бъдете уверени, че всеки човек има своя цел, свой път и свое предназначение.

Ние сме много, а сме толкова различни. За това някой се нуждаят от подкрепа, друг от изслушване, ……

Важното е, че каквито и ограничения да имаме, всеки от нас е уникален. Можем да мечтаем и никога да не се предаваме.