Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Крум отбеляза:

– Когато се изкачваме на планината, осъзнаваме две конкуриращи се сили: закона за гравитацията и закона за фотосинтезата.

– Изкачването е по-трудно, защото тежестта на нашата маса е постоянно придърпвана надолу от гравитацията. За щастие, Бог е създал и закона за фотосинтезата, който кара всички живи същества да се стремят към слънцето, – добави Слави.

– Забележи, – Крум вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – Ако фотосинтезата не беше по-мощна от гравитацията, всичко щеше да се срути под собствената си тежест. Нямаше да имаме храна за ядене и животът щеше да престане да съществува.

– Как мислиш, защо дърветата, тревата и растителността не са сплескани от закона за гравитацията? – попита Слави.

– Защото фотосинтезата е по-силна! – бързо отговори Крум. – Дърветата и цветята се покланят на Бога, докато се издигат все по-високо всеки ден. Минералите, водата и хранителните вещества от почвата са създадени с една цел, да им се даде повече маса, за да достигнат до слънцето.

– Като се замисля, това ми звучи невероятно, – повдигна вежди Слави.

– Всичко, което Бог е създал, се стремя към Светлината, – широка усмивка се разля по лицето на Крум.

– Това е невероятно! – възкликна за втори път Слави. – Въпреки силата на гравитацията, която ме дърпа надолу, въпреки болката, смъртта и агонията, които съм преживял по време на изкачването, аз се радвам на закона, действащ в мен, който ме дърпа нагоре, все по-високо и по-високо. Против волята ми. Против тежестта ми. Против собствената ми преценка. Против здравия ми разум. Има висш закон, който ме дърпа нагоре.

– Всяка скала, която изкачваме, ни позволява да погледнем назад с удивление и поклонение. Всяко плато, което оставяме зад гърба си, ни кара да паднем по лице и да благодарим на Бог за Неговото слово. Когато се изкачваме, ние стоим на изпитана истина и не можем да не ѝ се радваме, – обобщи тържествено Крум.

Виктор на двадесет и пет години напусна публичното счетоводство и реши да създаде собствен бизнес.

Така се появи неговата агенция за даване под наем на употребявани автомобили.
Единствената му цел бе да печели много пари.

Нямаше знания и страст за да извършва такава дейност.

Когато го питаха:

– Защо си се захванал с тази работа?

На Виктор му бе трудно да отговори.

Той не бе търсил съвет от бизнес разбиращи приятели или ментори, просто го бе създал.

Един негов познат му каза:

– „Целта на сърцето на човека е дълбока вода, а проницателният ги извлича“. Ако създаваш бизнес само да печелиш много пари, по-добре копай на дълбоко, за да намериш по-добра цел. Наличието на такава улеснява ставането от леглото в онези дни, когато бизнесът е труден.

Веска бе тинейджърка. Кварталът, в който живееше имаше лоша слава.

Тя реши да се моли за учениците в училището. Обикаляше от шкафче на шкафче и изискваше промяна за всеки.

Дълго време Веска не виждаше резултат, но един ден един от учителите я спря и ѝ каза:

– Не знам какво правиш, но нещо се променя.

Съживлението започва със скрито послушание.

Светът празнува най-шумните, най-бляскавите и най-могъщите, но Божието царството идва тихо, под формата на миротворци, дарители на милост, казващи истината и лечители на наранените.

Ние не чакаме Божието царството. То е тук, ние сме негови носители. Всеки акт на благодат, справедливост, смирение и любов сваля небето на земята.

Това царство става видимо, когато го живеем с любов, смелост и дълбоко доверие в Исус.

Пътят на Исус е тесен. Не винаги лесен, но е жив пълен с радост, цел и божествено партньорство.

Петя отскоро бе станала майка. Животът ѝ се промени.

– Мечтите ми? – въздъхна един ден тя. – Сякаш са оставени са на рафта, забравени под

голям слой прах.

Приятелката ѝ Соня реши да я успокои:

– Може би по-късно.

– Или никога, – тъжно се усмихна Петя.

– Не бъди такава песимистка, – укори я Габи, – Бог не е забравил, какво е вложил в теб. Той ти е дал дете, цел и креативност.

– Мога ли да бъда едновременно майка и да мечтая? – попита отчаяно Петя.

– Мечтите ти не са заплаха за майчинството ти, те са отражение на пълният ти замисъл, – отговори Габи.

– Мечтай отново. Дори да е по- бавно, – насърчи я Соня. – Сега мечтите ти могат да изглеждат различно, но желанието в сърцето ти все още има значение.

Петя прибра ръцете си пред гърдите и се помоли:

– Господи, благодаря за мечтите, които Си вложил в мен. Покажи ми как да мечтая с Теб.