На стената в дома на Йошо висеше една странна картина. Веднъж Стефан му дойде на гости и се вгледа в нея внимателно. Тя изобразяваше един мръсен скитник.
– Виж, – каза Стефан, – той седи в боклука, заобиколен от бутилки и кутии. В погледа му е запечатана тъга, но на устните му им някаква загадъчна усмивка.
– Та това е заради свежото бяло петънце, малкото цвете в ръката му, – каза Йошо. – В тази тъмнина и сивота погледа ти не може да не се фокусира там.
– Добротата на този външно отблъскващ на външен вид човек пази крехката красота на това цвете от разрушението наоколо, – въздъхна Стефан.
– Забеляза ли днес хората, които посетихме в затвора? – изведнъж подскочи Йошо. – Животът им е съсипан и все пак ….
– Тази картина, – каза Йошо , – винаги ми напомня, че Божията красота не може да бъде накърнена, независимо колко мръсотия има наоколо.
– Достатъчно е да погледна възрастен мъж, който чете Библия или да видя радостта на някой, който разговаря със семейството си, за да се убедя, че красотата е навсякъде около нас.
– Да, но трябва „да си сложим очилата на любовта“, – реагира веднага Йошо, – за да я оценим
– Можем да се научим да търсим Божията красота в обикновените неща, – възторжено възкликна Стефан.
– Можем да видим Бога в усмивката на непознат или да Го чуем в песента на някое врабче, – продължи Йошо.
– Хубаво е, когато живеем в Неговото присъствие всеки ден.
Когато момичетата са малки мечтаят за принцеси, искат да бъдат и те такива или най-малкото да ги срещнат в живота си.
