Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.

Борис започна да рецитира стихове, след това премина към откъси от известни произведения на наши и чужди автори.

Всички бяха погълнати от изпълнението му. Гласът му покоряваше, завладяваше и потапяше всеки в огромния океан на художественото слово.

– Откровено да си кажа, – обади се Динко, – изненадан съм от свежата ти памет.

– Някога и аз пълнех главата си с поезия, – не остана назад и Малин, – но не всичко помнех точно и вярно, което беше голям мой недостатък. За това често изпадах в неудобно положение за това.

Мартин и Свилен мълчаха гузно, те не можеха да се похвалят със нищо в тази насока.

– Завиждам ти, Боби, имаш удивителна памет за тези години, – похвали го и Стоян.

Борис не беше първа младост, времето отдавна бе отнело цвета на косите му, но в сините му очи още гореше младежки плам.

– Какви години? – Борис рязко се обърна към Стоян, сякаш приятелят му беше казал нещо обидно.

– Съвсем не исках да кажа, че си остарял, – опита да се защити Стоян.

– Какво са годините? Ние сме само хора, но постоянно се вглеждаме в сезоните, месеците и всеки къс от времето. За нас те са като някакъв хомот, под който пъшкаме и стенем.

– Ако не ме боляха краката и не усещах някои болки, които в безрасъдното си минало съм си причинил, – засмя се Захари, – изобщо не бих усетил, че нещо фатално се е променило в мен.

– Вярно е, че жизненост е изписано на лицето ти, Боре, – намеси се Свилен, – но не трябва изцяло да се игнорират биологичните промени.

– Духът на човека заема важно място в неговото съществувание. Той е определящ във всяка област от живота му , – заяви Борис категорично.

Събралите съвсем не искаха да нарушат атмосферата на разбирателство тази вечер, за това не се задълбочиха повече в започнатата тема. Почти всички бяха надхвърлили четиридесетте. Темите за старост и немощ бързо отпадна и те се насочиха към общата работа, която им предстоеше.

Това се случи по време на грузинско-абхазката войната. Страшни бяха тези дни…

Учителката по грузински заедно с още 20 жители на едно абхазко село бяха затворени в плевнята.

Похитителите им казаха:

– Искаме откуп. Ако никой не ни даде пари за вас, ще запалим плевнята.

Кръсникът на учителката имал жена абхазка, която бързо се свърза със всички свои роднини и те събраха парите за откупа.

Най-накрая заветната врата се отвори и от вън извикаха:

– Учителката е свободна! Тя може да вземе със себе си само един човек.

Вътре се раздадоха викове:

– Моля ви, вземете мен!

– Не, мен, аз имам деца!

– Хайде излизай! – развикаха се нетърпеливо от вън.

Учителката стоеше и се колебаеше. Кого да вземе? Мъчно ѝ бе за всички.

После каза на охраната пред вратата:

– Никъде няма да ходя. Ако е съдено да умра, искам да изгоря заедно със всички тези хора!

И стана чудо. При вида на саможертвата от страна на такава слаба жена, нещо се пробуди в душите на тези извън плевнята.

На другия ден пуснаха всички пленници без откуп.

В магазина нямаше много хора. По обяд малцина прекрачваха прага му. Дали заради горещината или поради  това, че по това време хората си почиват, но почти всичко замираше и рядко се виждаше някоя жива душа на улицата.

Днес поп Минчо бе застанал зад едно младо момиче, което пазаруваше. Когато тя сложи продуктите в чантата и тръгна към вратата, поп Минчо я спря и попита:

– Ти от кои беше?

Девойката се смути и наведе очи надолу. Магазинерката ѝ се притече на помощ:

– На Ставри е внучка, ….. живеят близо до новия ресторант.

– Не исках да те притеснявам, девойче, – каза поп Минчо, – нямам никакви лоши намерения спрямо теб. Когато те погледнах ми напомни на един мой познат, за това те попитах от кои си. Аз съм стар човек. В това село всички ги зная, ей от такива малки, – и ръка му се издигна на около три педи от земята. – Всички тук съм кръщавал, за това ги зная.

Зад попа бе застанала жена на средна възраст. Когато чу последните думи, тя се засмя.

Поп Минчо се обърна към нея и попита:

– Защо се смеете? Аз наистина съм кръщавал почти всички хора в това село.

– Вярвам ви, – каза жената,- но се питам когато кръщавате малки деца те разбират ли какво се случва с тях?

– За това се избират кръстници, – спокойно обясни попа.

Изведнъж жената осъзна нещо, което не бе разбирала до сега и попита:

– Нещо като настойници на детето?

– Да, – потвърди поп Минчо. – Докато детето расте, те заедно с родителите му са длъжни да го наставляват в правия път.

До сега тази жена, както и повечето хора, бяха виждали в кръщението, един безмислен ритуал. Кръстниците формално присътваха на церемонията, но по-късно съвсем не се грижеха за духовното израстване на детето.

Те само на име се водеха кръстници и често ходеха или приемаха детето и родителите му на гости.

Така един ритуал губи смисъла си и се превръща в традиция, която се изпълнява формално, без някакво особено значение за учатващите в нея.

Устройството WorldPenScan X е интересно за туристи и любители на четенето на хартиени книги в оригинал.

Текстовият скенер преводач WorldPenScan X е положен в тяло напомнящо маркер. Той може да осигури бързо безжично сканиране и разпознаване на текстове, написани на различни езици и с различни шрифтове.

Скенерът е снабден с WorldPenScan X приложение-преводач, което е полезно, например, в чужд ресторант.

Потребителят достатъчно бавно ще може да придвижи скенера писалка върху менюто, за да си преведе бързо имената на ястията.

Устройството се използва заедно със смартфон.

Разработчиците твърдят, че скенерът писалка е изключително удобен за хора, работещи с научната литература.

Непонятните термини могат да бъдат отбелязани със скенера, да се откопират и да се изпратят за търсене, като отговорът може да дойде във вид на текст или изображение.