Веднъж Самуел Бренгъл бил представен на някой човек като велик доктор.

В същия ден Бренгъл записал в дневника си:

„Ако се окажа голям в очите им, то Господ чрез Неговата благост ми помага да видя, че без Него аз съм нищо и ми помага пред самия себе си да остана малък. Той ме използва, но аз съм толкова доволен от това, че ме използва, но не съм аз този, който върши работата. Брадвата не може да се похвали с дърветата, които е отсякла. Без ръцете на човека тя нищо не би могла да направи. Дърварят е направил брадвата, наточил я е и след тоя я използвал. В момента, в който той хвърли брадвата, тя става безполезно желязо. О, никога не трябва да забравям за това“.

Известен с истинското си благочестие, Бренгъл често попадал под жестоки критики. Той не се оправдавал, а казвал:

– Благодаря ви от цялото си сърце за вашето порицание. Мисля, че си го заслужавах. Бихте ли се помолили за мен, приятелю?

Суровите и резки нападки предизвиквали в него размисъл за духовния му живот:

– Благодаря ви за критиката в моя живот. Тя ме накара да се самоанализирам, да изпитам чрез молитва дали сърцето ми е в пълна зависимост от Исус Христос, а това ме води до желаното от мен общение с Него.

Готовността да признаеш възможността за погрешна преценка и да се подчиниш на присъдата на другите, без да намаляваш влиянието си като християнин и Божий служител, издига Господа.

Представата за непогрешимост завършва със загуба на доверие.

Истинското смирение не забелязва своите заслуги и не изтъква своите изключителни духовни качества. Лицето на Моисей е сияело, но самия Моисей не виждал и не забелязвал това сияние.

Облечен в смирение, Бог се яви като Човек. Хора облечени в смирение се уподобяват на Него.

В един манастир, въпреки че бил много тежък трудът на монасите, им било заплащано малко. Там хората се наричали братя и живеели като едно голямо семейство. Много от монасите се трудели повече, но парите раздавали на бедните.

Само един от монасите не постъпвал така. Никой никъде не го е видял да дава милостиня на бедните. Наричали го Алчният.

Минали години и всичко си вървяло, както обикновено.

– Ето го скъперникът, – казвали  за него монасите и отвръщали глави с недоволство.

Но дошло време монахът, който наричат Алчният, да напусне този живот и той умрял.

Когато в околността селяните узнали, че този монах е починал, започнали да идват в манастира, за да се простят с починалия. Те плачели за него и съжалявали за смъртта му.

Монаси били много изненадани.

– Какво добро ви е направил този човек? Защо плачете толкова за него? – попитали те хората.

Един селянин казал:

– Той ме спаси.

Друг добавил:

– И мен.

Селяните се трудели от сутрин до вечер, за да нахрани децата си. Трудно се орала земята без вол. Ако във всяко семейството имало поне по един вол, децата нямали да останат без хляб.

Монахът, който наричали Алчен, спестил пари и купил на най-бедните хора волове.

Когато човек не знае добре нещата, не бива да си прави прибързани изводи. И Христос е казал: „Не съдете“.

Позата ѝ беше доста странна. Тя бе на колене, като молещ се човек. Тялото ѝ бе наклонено напред, а ръцете ѝ държаха нещо, което бе притиснала до гърдите си.

Срутилата се къща бе наранила гръбнака и главата на жената.

Много трудно ръководителят на спасителната група промуши ръка си през тесния процеп на стената към тялото на жената. Той се надяваше, че тя все още да е жива, но тялото ѝ бе студено. Жената беше мъртва.

Заедно с останалите спасители, той тръгна да обикаля другите срутени къщи. Но нещо го потегли обратно към мъртвата жена.

Мъжът застана на колене промуши главата си през процепа и проучи с ръка мястото под тялото на умрялата.

Изведнъж мъжът се развълнува и извика:

– Дете! Тук има дете!

Останалите спасители внимателно почистиха развалините около тялото на жената. Под трупа лежеше три месечно бебе, увито в пъстро одеяло.

Жената се бе пожертвала, за да спаси сина си. Когато бе усетила, че къщата се срутва, тя бе покрила сина си с тялото си.

Когато ръководителят на групата  взе на ръце детето, то все още кротко спеше. Останалите мъже бяха много оживени. Те се радваха за това дете, все едно беше тяхно собствено бебе.

Бързо пристигна лекар, за да прегледа детето. Когато докторът разтвори одеялото, там имаше телефон.

На екрана му имаше съобщение: „Ако оживееш, помни, че те обичам“.

Този телефон мина през множество ръце, хората четяха съобщението и плачеха.

Любовта на майката е по-силна от всички катаклизми, природни стихии и бедствия. За да запази живота на детето си, майката е способна на всичко, дори да даде живота си, ако е необходимо.

Зимата дари хората с изобилен сняг. Температурите бяха ниски, но това не обезкуражи скиорите.

Васко нарами ските и се отправи към планината. Там сред свежия въздух и побелелите дървета той се почувства свеж, здрав и силен.

Само преди една седмица „пазеше леглото“, бе зачервил гърло и бе вдигнал температура.

Увлече се в гората малко повече. Бялата красота го омая с различните си нюанси и причудливи форми, които бе образувала от струпалия се сняг върху дървета и храсти.

Когато стигна до малката гара, влакове вече нямаше. Васко се притесни. Докато тръгне първият влак сутринта,  го очакваше студ и измръзване.

Васко повървя малко по празната платформа и си помисли:

„Още една пневмония не ми трябва. Необходимо е да предприема някакви мерки“.

Изведнъж го осени идея:
– Ще позвъня в полицията и ще кажа, че край гарата се навърта някакъв хулиган. Дори и да ми съставят протокол, поне за една нощ ще имам покрив над главата си.

Речено сторено.

Звънна и преди да свърши със съобщението си, от другата страна на телефонната линия го скастри груб мъжки глас:

– Човече, нямаш ли съвест?! Отделението на полицията се намира на пет минути от гарата, а ти искаш и автомобил да ти пратим. Ако искаш да пренощуваш, – малко по-меко каза мъжът, – ела и не се прави на много умен.

Васко се изчерви. Добре, че нямаше никой наоколо да го види. Осъзна, че е постъпил глупаво и закрачи бодро към полицията.

В тази мразовита нощ, освен него в офиса на полицията бяха още шестима. До сутринта се стесниха доста. Такъв рекорд в полицията до сега не бяха стигали. 24-ма „самопредали се“ само за една нощ.

Жител на Индия, чиито ръце били отрязано от дъскорезна машина, станал звезда на местният отбор по крикет за хора с ограничени възможности.

26 годишният Амир Хусейн Лон държи бухалката между врата и рамото си, а краката си използва, за да регулира силата и ъгъла на удара.

„Крикетът е моя страст. В началото ми беше много трудно. Преди няколко години дори трудно се хранех сам“, – казва спортистът.

Семейството на Лон е продало цялото си имущество, за да заплати лечението и възстановяването му.

Сега Амир се надява да спечели пари чрез спорта и да играе в националния отбор на страната.