Възрастните хора преживяват много трудно и това не е само заради малките им пенсии. Често са подложени на тормоз от свои и напълно непознати.
Бай Наско имаше две дъщери, но те се бяха задомили надалече в големите градове на страната. Често го навестяваха. Но колкото и да го викаха, да поживее при тях, той все казваше:
– Тук съм се родил и тук ще умра. Ако искам да вида големия град, ще се кача на автобуса, ще ида в града, ще напазарувам, ще видя други хора и ще се прибера в къщи.
Той не стоеше на едно място, все шеташе, поправяше нещо, натъкмяваше, приспособяваше.
Разговаряше с комшиите и с хората, които срещаше в селото. Обменяше информация с тях и сам я разнасяше в селото неволно.
– Знаеш ли какво се е случило с Кирил часовникаря тази нощ? – попита го Крум.
– Какво е станало? – попита бай Наско. – Пред тях видях линейка.
– Някакви младоци го нападнали нощес, – тъжно поклати глава Крум.
– Пак ли циганите, – разтревожено попита бай Наско.
– Какви ти цигани, един от тях е бил синът на бившия кмет.
– И какво са искали от Кирил? – попита Бай Наско.
– Пари, – махна с ръка Крум. – пребили него и жена му. Цялото ми лице е било в кръв.
– От къде са били сигурни, че има пари? – попита бай Наско.
– Ами давал на заеми, помагал на този, на онзи и го надушили, – обади се Начко.
– Колко са му взели? – попита Дако, който прибираше овцете си.
– Шест хиляди и някакви златни и сребърни накити, – каза Крум.
– Хванали ли са ги? – попита бай Наско.
– Хванали са ги, защото един от тях е бил много умен и се е обадил по телефона си и по това са ги хванали. Но няма да ги държат много, – каза Крум.
– Нали са покровителствани от някой, други са чеда на шефове, бързо ще ги отърват, нали бащите им ще платят, – каза Начко.
– А кой ще плати и върне здравето на Кирил? – попита Дако.
– Дори и да го повъзтановят, след такъв бой, ще бъде половин човек, – въздъхна бай Наско.
– Няма радост в старините ни…., – тъжно заключи Начко.
