Единадесетгодишния Тийо Сатрио от Индонезия е роден без ръце и крака.

Повечето хора на негово място не искат да живеят, но Тийо се научил да бъде щастлив.

Тийо посещавал училище. Той се научил да пише, като държал молива в устата си.

Съучениците  му помагали да отива на училище с инвалидна количка.

Тийо се учел усърдно. Учителят му по математика казва за него:

– Във втори клас момчето се научи да решава задачи за четвърти клас.

След училище Тийо обича да играе Playstation. Той управлявайки джойстика с брадата си.

„А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата“.

В тези думи ясно се посочва колко „унизително“ да си християнин. Ако плътския човек не отвърне на удара с удар, той е страхливец, но ако това направи един християнин, той изявява Божия Син.

Ако ви обидят, вие не трябва, не само да не се възмущавате, но и да използвате това, за да разкриете на хората Христос. Да се имитира Духа на Исус е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

За светите хора личното оскърбление дава възможност да се покаже на другите, колко невероятно кротък е Господ.

Проповедта на планината ни учи, да не правим това, което сме длъжни да правим, а да вършим това, което на никому не сме длъжни.

Не е нужно с някой да вървите две мили, нито да давате другата буза, когато ви ударят по едната, но Христос казва, че ако сме Негови ученици, трябва винаги да постъпваме така.

Ние не бива да си казваме:

– Това е всичко, повече не мога, за мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми.

Всеки път, когато държа за моите права, аз причинявам болка на Божия Син. А мога да направя и обратното, да отстраня укорите от Христос, като приема удара върху себе си. Ето какво означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е църквата“.

Ученикът Христов разбира, че в неговия живот става дума за честа на Господа, а не за неговата.

Ние винаги търсим справедливост. Проповедта на планината ни учи: „Никога не търсете справедливост за себе си, но не преставайте да постъпвате справедливо спрямо другите“.

В калужкото село Исте в парк се намира интересен музей „МУ МУ“  – МУзея МУсора или музей на боклука.

Сред експонатите на музея има сувенири, арт инсталации, портрети на известни личности, предмети от интериора, скулптори. Всички те са направени от боклук, ненужни вещи.

Авторите на произведенията на „боклучавото“ изкуство творят прекрасното от нищо. Парчета стъкла, пластмаса, стари монети, дискове, различни железа, всичко става за работа.

Човек може да се чуди само на въображението и уменията на хората, които са създали този музей.

В рамките на пет години, група дизайнери, които работили при създаването на различни обекти – хотели, офиси, домове, музеи. В резултат на това натрупали много ненужни предмети, които е жалко да се изхвърлят. Те били събрани в склад с площ 1000 кв.метра.

Тогава се родила идеята за  музейна сбирка от отпадъци. Пространство, където вещите придобиват нов красив и весел живот, и най-важното не се изхвърлят в кошчето.

В началото на Хонг Конг за няколко  години ще се построи удивително съоръжение по проект на холандски инженери.

Цял остров и система мостове предназначени да направят живота на хората комфортен и безопасен.

Този дизайн изглежда просто гениален.

Работата е там, че в целия Китай движението е от дясно, но в Хонг Конг шофьорите карат от лявата страна. За да може да се премести шофьорът от другата страна на платното е измислен този мост.

А ето как се променя посоката.

В Китай шофьорите пътуват от дясната страна. Пътя се спуска надолу и става смяна на страната, от която се пътува. В Хонг Конг движението е вече от лявата страна.

Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.