Горан мислеше, че никога няма да оживее, че това е краят. Едва намери сили да извади телефона си и с немощен глас да съобщи:
– Успях, но …. голямо дърво ме затисна ….. не мога да се движа….
Телефонът падна от ръката му….. Той лежеше безпомощно и чуваше гласовете на притеснените си приятели:
– Горане, къде си?….Какво става? Не се предавай, идваме!
Преди да загуби съзнание, чу шума на въртящите се перки на хеликоптер.
– Ясно, търсят ме! – прошепна с пресъхнали устни и отпусна глава.
Отгоре се чуваха гласове.
– Ето го, лежи ей там!
– Слава Богу, открихме го!
– Дано не идваме много късно.
Въртолетът се приземи и трима души бързо притичаха към неподвижното тяло.
– Жив е! – радостно възкликна Люси.
– А сега внимателно, – предупреди ги Пепо. – Трябва да го обездвижим.
Три чифта ръце заработиха в синхрон. Те мълчаха, но бързо и внимателно действаха. Ставаше въпрос не само за човешки живот, а за живота на техен приятел…..
Хеликоптерът бавно се издигаше. Горан бе здраво привързан към носилката и се опитваше да диша през кислородната маска.
Люси го наблюдаваше внимателно:
– Добре ли сте? – попита тя.
Горан само кимна, но в действителност не беше добре. Летяха към голямата болница. Горан знаеше, че има опасност да умре. Той притвори очи.
– Това ли бе всичко? – попита той Бога.
– Не, не е всичко! – дочу отговора съвсем ясно.
Погледна през прозореца. Там се виждаха облаците, които плаваха в синьото небе.
Тревогата и безпокойството му започнаха да намаляват. Усети някаква сила в себе си. Сега беше абсолютно сигурен, че ще се оправи.
Бог не избра силните, а слабите, но те станаха Негови силни служители. Горан бе от тях.
Бог го подкрепяше и го преведе през всички изпитания.
Горан не винаги беше верен, но Господ бе винаги с него. Божията любов не го остави сам…..
