Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.

Вера тъжно сподели:

– Неведнъж или дваж се оказвах на ръба. Молих за помощ, но хората никога не са ми помагали. Винаги съм се справяла сама.

А след това тя отсъди категорично:

– Не може да се разчита на никого. Безполезно да викаш за помощ!

Мартин възрази:

– Говориш глупости. Ако си успяла да се измъкнеш и успееш, това е помощ отгоре.

– Но нали помощта идва чрез хората?! – нервно тръсна глава Вера.

– Понякога това става чрез промяна на обстоятелствата. Събития се променят. Изведнъж се появява попътен вятър …, но човек не разбира, че е получил помощ, – заобяснява Мартин. – Той само се оплаква и твърди, че молбите му са останали без отговор.

– Да, умът, интуицията заработваха в мен мощно. Получавах прилив на енергия, – отбеляза Вера.

И тя разбра.

За това наведе глава и тихо промълви:

– Благодаря Ти, Господи за силата и всичко необходимо, което ми даряваш в трудни ситуации.

Живко погледна Васко и се засмя:

– Ти май имаш следдипломна квалификация от Университета за безпокойство?!

– Заспивам притеснен, събуждам се сякаш не съм спал и пак същите атаки, – сподели плачевното си състояние Васко.

– Няма ли най-сетне да спреш, да се тревожиш? – укори го Живко.

Васко само въздъхна и вдигна рамене.

– Би ли използвал сигурен подслон по време на бурите в живота ти? – попита Живко.

– Звучи добре, – опита се да се усмихне Васко. – И къде да го намеря този сигурен подслон?

– Бог предлага такава опция, – отговори Живко. – Не просто малко притеснения, а никакви.

– И как може да стане това? – Васко с интерес изгледа приятелят си.

– Божият мир ще пази сърцето и умът ти, докато живееш в Христос. Фокусирай се по-малко към проблемите си и повече към Бога.

– За това съответно трябва да се помоля? – тъжно се усмихна Васко.

Живко потупа приятеля си по рамото и насърчително добави:

– Ти изпълни своята част, а Бог със сигурност ще свърши своята. Резултатът ще бъде по-добър, отколкото си очаквал.

Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.