Лицето на Ваня беше пребледняло. Тя търсеше думи да обясни на Драгой, но те ѝ се изплъзваха. Накрая Ваня прошепна с едва доловим глас:

– Аз съм на 39 години, почти на 40. В живота си съм искала само три неща теб, семейство и деца.

Ваня стана още по-бледа, това признание и струваше много.

– Исках ти да си баща на децата ми, – продължи тя. – исках да сме едно семейство.

Една предателска сълза се търкулна по бузата ѝ и тя бързо я избърса.

– Обичах те повече от всичко. Между нас се случи нещо, което много рядко се случва при хората. Можеше да бъде толкова хубаво, но ти ме изостави, просто ей така и се ожени за Бинка. Това за малко не ме уби, но го преодолях….. След това започна да идваш отново при мен, един път в седмицата. Тогава не се замислях много, радвах се, че отново сме заедно. Знаех, че ме обичаш. А след това изчезна……

Драгой я гледаше смутено, но нищо не каза.

– Когато почина баща ти, мислех, че ще се опомниш, – продължи с болка Ваня – и пак ще станеш онова момче, в което се бях влюбила.

– Моля те, недей, – каза тихо Драгой.

– Между нас има стена, – простена Ваня, – висока и дебела, когато я удрях много болеше.

– Знам от какво бе направена тази стена, – каза с досада Драгой и удари ръцете си свити в юмрук.

– Какво? – в гласът ѝ звучеше съмнение.

– Ужасно се срамувам от това, – Драгой беше останал без сили. – Страхувах се да ти кажа, защото ти повече нямаше да ме обичаш.

– Защо не сподели? – с укор каза Ваня.

– Причината за всичко лошо, което се случи между нас ……. О, не мога, – изкрещя Драгой, ще ме на намразиш.

– Не може да е толкова зле, – очите на Ваня се впиха в него.

– Оставих баща си да ме убеди да се оженя за Бинка. …. предадох те. Аз съм едно чудовище и не те заслужавам.

Драгой искаше да ѝ се извини, да ѝ обясни, да я помоли да му прости, но думите трудно излизаха от устата му.

– Винаги съм те обичал и не съм спирал да те обичам нито за миг.

Ваня се разтрепера. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но нещо беше стиснало гърлото ѝ. В погледа на Драгой имаше нещо умолително.

– Знам, че и за теб е много болезнено. Виновен съм, че не се борих за нашата любов …..

Ваня се наклони към Драгой и се притисна към него. Той я прегърна и ѝ зашепна като на дете:

– Всичко е наред, – опита се да я успокои той. – Всичко ще се оправи.

Разказват, че по време на една от проповедите на Сундар Синг в залата нахлули група индуси, които го пребили от бой и избягали.
Побойниците били местни жители. Присъстващите ги познавали и възмутени от деянията им, искали да ги предадат в ръцете на правосъдието.
Имало и такива, които казали, че сами ще се разправят с тях.
Сундар Синг ги изслушал и казал:
– Братя, аз съм потърпевшият и имам друго предложение. Хайде да им простим, както Христос е простил на тези, които го разпънаха или като Стефан, който прости на тези, които го убиваха с камъни.
Простете, освободете провиненият от глоби и санкции. Не отвръщайте с омраза, сменете гнева с милост.
Да простиш, не означава просто да кажеш: „Прощавам ти!“, това означава да премахнеш от сърцето си раздразнението и лошото чувство към съгрешилия.
И за да направим това, ние трябва да припомним нашите грехове. И навярно ще си спомним за не много добри дела, за които и самите ние не можеш да си простим.
По време на война печели тази страна, която гони противника, но не е така на християнското бойно поле. Още по-голям укор за врага е, когато човек не само не отвръща на зло със зло, но обича враговете си.
Прости от все сърце на този, който ти е причинил зло. Прости обидата, която си получил от своя ближен.
Исус Христос казва: „И когато се изправите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого, за да прости и Отец ви, Който е на небесата, вашите прегрешения. Но ако вие не прощавате, то нито Отец ви, Който е на небесата, ще ви прости съгрешенията“.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Мария седеше на дивана, сложила крак върху крак. Тъмно кестенявата ѝ коса падаше върху лицето и хвърляше сянка върху бузите, челото и устните ѝ. Върху бледосинята си рокля тя съсредоточено нанизваше причудливи и менящи цвета си мъниста.
Това би била една прекрасна картина, ако в нея нямаше известно напрежение, едва доловимо във въздуха. Тодор веднага го усети щом влезе в стаята.
Той не обичаше тези моменти. Тодор много обичаше Мария, но тези нейни промени го плашеха. Тя от весела и ласкава се превръщаше в мрачна статуя. Най-страшното беше, че в такива моменти Тодор не знаеше какво да прави. Докосваше я, а тя стоеше като очуждена. Всяко докосване предизвикваше напрягане у нея.
А когато погледнеше Тодор в очите, той усещаше мълчалив и тих укор или още по-лошо, някаква далечна неземна тъга. Фразите ѝ обикновено бяха едносрични. Тялом беше в стаята, но в действителност я нямаше там.
– Мими, какво те притеснява? – най-накрая Тодор реши да наруши тишината.
Мария повдигна вежди в недоумение и едва каза:
– Всичко е наред.
– Да отидем да изпием по едно кафе, да се разходим, – с малко по-весел тон предложи Тодор.
Тя само повдигна рамене, изразявайки безразличие. Отново замръзна и забрави за неговото присъствие.
Тодор нервно закрачи из стаята, влючи телевизора с желание говорът да разкъса тягостната тишина.
Той тръгна към прозореца и се замисли. Вече от 5-6 години бяха заедно. Толкова много се обичаха, отношенията им бяха нежни и искрени и никога не им бе скучно, когато бяха заедно. Винаги имаха какво да си кажат. Но тези пристъпи на меланхолия го събаряха.
Какво ли става в главата ѝ? В такива моменти Тодор изпитваше раздразнителност, неразбиране, съжаляваше я, чувстваше собственото си безсилие, а понякога изпитваше неприязън.
На него му се искаше да си върне веселата и безгрижана Мария. Желаеше да я хване за раменете, да я разтърси леко и да ѝ каже:
– Остави всичко това! Не се разкисвай! Всичко ще се оправи.
Но той знаеше от опит, че това не помага. Това състояние може да отнеме различно време, кога повече, кога по-малко… единствено можеше само да чака.
Тодор я погледна, тя все още седеше на дивана. Изведнъж някаква изненадваща нежност нахлу в него. Той дойде до нея, седна на дивана. Прегърна я, притисна я нежно към себе си и я целуна по главата. След известно време почувства как тя се отпусна в обятията му, а ризата му се намокри на рамото….
Той я галеше по главата, а тя все по-силно се притиакаше към него. Мънистата, като ярки дъждовни капки се посипаха по пода.
– Всичко ще се нареди, ще видиш, – нежно ѝ шепнеше той, – аз съм с теб не бой се…..

Един човек се смятал за философ, ходел навсякъде и казвал:
– Аз съм философ. Разбрах смисъла на живота. Достигнах мъдростта.
Срещнал го един човек и му казал:
–  Знаеш ли, че истинският философ е този, който може да изслуша всеки укор, всяко оскърбление спрямо себе си и при това да не се възмути?
„Философът“ казал:
– Давай!
И другият започнал:
– Глупак, нещастник, ………
Този слушал, докато на другият му свършили „избраните“ думи, погледнал го и казал:
– Разбра ли най-после, че аз съм философ?
Човекът отговорил:
– Бих ти повярвал, ако не беше ми го казал.